— Не ми харесва, но имаме ли друг избор?
— Значи затова искаше да се срещне лично с теб. За да ни натрапи в последната минута този Смит.
— Аха. Много лукаво от негова страна.
— Ще му се доверим ли?
— На Смит? Не и живота си. Има нещо, което не ни казват, и той е ключът към тайната.
— Може би е по-добре да зарежем тази работа — изказа Макс мнението си.
— Няма как, приятелю. Ако не нещо друго, сега съм още по-любопитен какво прави прекрасната госпожица Солей толкова навътре в Бирма.
— Мианмар — поправи го Хенли.
— Както и да е.
Те излязоха от асансьора и тъкмо бяха започнали да прекосяват фоайето, когато Хуан се плесна по челото, сякаш е, забравил нещо, и хвана Макс за лакътя, за да се върнат обратно.
— Какво има, забрави ли нещо? — полюбопитства Хенли.
Хуан леко беше ускорил ход.
— Когато влязохме, забелязах двама, които се размотаваха във фоайето. Имаха вид на местни, но бяха с дълги палта. Когато се показахме, единият ни забеляза, но бързо се извърна. Прекалено бързо.
— Кои са те?
— Нямам представа, но не са хора на Кроасар. Ако ни искаше мъртви, щеше да накара Смит да ни застреля още щом влязохме в апартамента. Освен това знае, че се връщаме на летището — какъв е тогава смисълът да ни следи?
Макс не откри пропуски в логиката на своя приятел, затова само изръмжа.
Наближаваха експресния асансьор за „Небесния парк“. Само опипом Хуан вкара пълнителя на мястото му в автоматичния „Кел-Тек“. Дори успя да изведе ударника, без да го извади от джоба, опирайки го в тазовата си кост. Двамата мъже бяха направили своя ход и прекосяваха фоайето, без да свалят очи от представителите на Корпорацията.
Вратите на асансьора се отвориха със звън, Макс и Хуан не изчакаха да се изпразни, а с раменете напред се вмъкнаха, правейки се, че не виждат възмутените погледи, които ги сподирят. Измъкването им нямаше да е на косъм. Мъжете се бяха забавили твърде много и сега вратите на асансьора започнаха да се затварят. Във фоайето беше прекалено оживено, за да извадят оръжие, затова Хуан им изпрати подигравателна усмивка, докато вратите се плъзгаха със съскане.
— И сега какво? — поиска да узнае Макс, докато летяха нагоре.
Хуан се възползва от възможността да вкара извадения патрон на мястото му в патронника.
— Стигаме горе, изчакваме около пет минути, после слизаме отново.
— А те какво ще правят, а?
— Ще се разделят, за да покрият фоайетата на останалите две кули. Няма да им хрумне, че ще останем в тази.
— Ами ако ни последват тук?
— Това никога няма да се случи — поклати Хуан глава.
— Все още се питам кои са? — обади се Макс, докато наближаваха петдесет и петия етаж на небесния парк.
— Залагам на местната тайна полиция. Нещо в регистрацията на самолета ни или в нашите паспорти им е подействало като червен плащ и сега тези господа искат да ни зададат някакви въпроси.
— Как биха могли да знаят, че отиваме в… — Макс замълча и после сам отговори на въпроса си. — Обадили са се във фирмата за коли под наем, която ни докара до хотела.
— Елементарно, скъпи Хенли.
Вратите се отвориха и двамата се озоваха сред едно от най-големите инженерни чудеса на света. Платформата от девет хиляди квадратни метра, увенчаваща трите кули, наподобяваше прочутите вавилонски висящи градини, само че тези не бяха толкова недостъпни като онези на Навуходоносор и неговата съпруга Амитис. Дърветата осигуряваха отлична сянка, цветните храсти пълнеха въздуха с аромати почти триста метра над уличното равнище. Блестящите от лъчи басейни сякаш се простираха до хоризонта и проблясваха в синьо, заобиколени от поклонници на слънцето.
От лявата им страна имаше оформен район за хранене, който се простираше извън третата кула и създаваше илюзията, че плува във въздуха. Клиентите бяха настанени под широки чадъри, докато келнерите в бяло се стрелкаха между масите, балансирайки пълни с храна и напитки подноси. Гледката към пристанище Сингапур беше наистина зашеметяваща.
— Човече, това май ще ми хареса — подхвърли Макс, когато жена по бикини мина толкова близо до него, че той успя да подуши кокосовия орех в лосиона й против изгаряне.
— Престани да се кокориш, защото ще ти изпаднат очичките.
Хуан го поведе настрани от асансьора, но двамата застанаха така, че да могат да виждат вратите, за да са сигурни, че тайните полицаи не са ги последвали. Беше почти сигурен, че няма да го направят, но не би оцелял толкова дълго в този опасен занаят, ако не е предпазлив.