Хуан рискува и стреля отново. Улучи самоубиеца в гърдите, но мъжът само залитна назад от силата на удара. Куршумът сигурно беше попаднал в един от пликовете с пирони, които го бяха спрели като бронежилетка. След изстрела затворният блок се заключи над празния патронник.
Кабрило се завъртя настрани, така че кракът му да сочи към терориста. Цевта на 44-калибровият пистолет, скрит в изкуствения му крак, представляваше част от опората му и това й осигуряваше нужната дължина и съответно точност. Имаше само един патрон, така че оръжието по същество беше еднозарядно с двоен спусъчен механизъм, за да не се произведе нежелан изстрел.
Когато дръпна втория спусък, все едно някой го удари с боен чук по протезата. Куршумът проби подметката на обувката му и откатът едва не го повали на земята. Тежащият 300 грана куршум прониза корема на нападателя, а кинетичната му енергия го повдигна от земята, сякаш някой му беше приложил бодичек.
Терористът се стовари в басейна, разплисквайки водата, и тялото му изчезна от погледите, когато жилетката се взриви. Водата избликна като гейзер в дебела струя, която се извиси на двайсетина метра. Взривът беше достатъчно силен и достатъчно близо, за да избие част от стоманената стена на басейна. Водата плисна през зейналия отвор, танцувайки и виейки се по дългия си път до улицата долу. Допреди малко идиличният басейн се беше превърнал в един от най-високите водопади в света.
От атентатора не бе останало нищо и водата беше абсорбирала по-голямата част от експлозията и шрапнелите, затова на пръв поглед никой не беше пострадал или поне не сериозно.
Слухът на Кабрило току-що се беше възстановил след звуковата атака от експлозията. Сега повече хора пищяха и се щураха паникьосани насам-натам, несигурни какво да правят и къде да идат. Над този шум се носеше висок писък, звук изпълнен с истински смъртен ужас, който пронизваше страхливото блеене на хотелските гости.
В басейна беше останало малко момченце, което се държеше на повърхността благодарение на надуваем и криле, нахлузени на ръцете. То си играеше в плиткия край, когато всички възрастни изхвръкнаха от водата още при първите изстрели, и очевидно родителите му не бяха имали време да го спасят.
Земното притегляне засмукваше водата през изкривения отвор като високоскоростна помпа и носещото се на повърхността дете неумолимо наближаваше пробития метал.
Хуан скочи от високата два метра и половина преградна стена и спринтира към басейна. Хвърли се с главата напред и се гмурна толкова съвършено, че би предизвикал аплодисменти и у олимпийски съдии, и заплува към момчето. Усети как течението повлича тялото му — имаше усещането, че се бори с водовъртеж. Винаги е бил силен плувец и беше успял да се справи с най-различни опасни положения, но нищо не можеше да се сравни с грозната сила на водата в басейна, която се изливаше през взривената му страна. Отворът имаше диаметър най-малко метър и половина.
Стигна до детето на около три метра от отвора, който се готвеше да го засмуче. Момченцето махаше с ръце и се дереше истерично. Хуан го сграбчи за перчема, за да остане извън обсега на махащите ръце, и се опита да го повлече със себе си, но течението беше прекалено силно, за да се бори с него само с една ръка. Кабрило се огледа отчаяно. Никой не беше видял какво се опитва да направи.
Отворът представляваше ярко петно близо до дъното на басейна, където слънчевите лъчи проблясваха във водовъртежите, които се появяваха и изчезваха, докато водата се изливаше в бездната.
Кабрило се опита да увеличи скоростта, краката му блъскаха, а свободната ръка загребваше с все сила водата. За всеки половин метър, който напредваше, басейнът го връщаше назад един. Водовъртежът беше просто прекалено силен. Оставаха секунди до всмукването им през взривената стена. Затова направи единственото, което му оставаше.
Спря да плува.
След това се обърна, за да се озове с лице срещу зеещия отвор. Приближаваха се все по-близо и той вдигна детето на ръце. Щеше да разполага само с една възможност, един миг, когато можеше да го направи и да спаси него и себе си. Ако не, той и момчето щяха да бъдат засмукани и запратени срещу смъртта, която ги очакваше на триста метра под краката им.
Оставаха им по-малко от шейсет сантиметра. Водата все още беше прекалено дълбока, за да може да стъпи, затова Кабрило ритна силно, за да излезе горната част на тялото му над водата, и едновременно с това хвърли момчето на перваза, заобикалящ басейна, потъна отново до дъното и пак отскочи. Изхвърли се отчасти извън водата и се приземи на ръба на басейна точно над пробойната. Неспирният поток за малко не го всмука обратно за увисналите крака, преди да успее да се вкопчи по-здраво в цимента на перваза и да се издърпа навън. Сега успя да погледне настрани. Момчето се изправяше на крака, сълзите продължаваха да се стичат по мокрите бузи, десният му лакът беше свит, за да може да огледа драскотината, която бе получило при приземяването на цимента. Когато видя, че леко кърви, отново започна да вие като пожарна.