— Нещо за докладване?
— Тук сме съвсем сами, затова я пуснах с четирийсет възела.
— Някакви новини от младия, господин Лоулес?
— Все още е в Кабул, но ще успее за срещата ни в Бангладеш.
— Прати му съобщение, че ще бъде взет с хеликоптер заедно с друг пътник и че предпазливостта е съставна част на доблестта.
— Кой ще бъде другият пътник? — полюбопитства Еди.
— Частен телохранител на име Джон Смит — обясни Хуан. — Бивш легионер. Бияч на Кроасар, а той настоява да дойде с нас.
— По тона ти съдя, че това съвсем не ти е приятно.
— Напълно си прав, но нямаме друг избор.
Кабрило не обичаше променливи, които не може да контролира, а този Смит определено спадаше към тях.
Мак Ди Лоулес също. Хуан не беше сигурен, че за него това ще бъде най-подходящата първа мисия, особено при участието на Смит. Не беше напълно уверен в способностите на бившия рейнджър. Трябваше да обмисли нещата по-добре. Неговият изследователски екип вече бе изровил всички подробности за военната му кариера и обстоятелствата около пленяването му в Афганистан. След вечеря щеше да прочете данните и тогава да реши дали Лоулес ще участва в екипа на Корпорацията за спасяването на Солей Кроасар.
Каюткомпанията на „Орегон“ излъчваше изтънчеността на английски джентълменски клуб от една отминала епоха. Всичко беше в полирана мед и тъмно дърво. Мебелите бяха тежки, тапицирани с платове на фини шарки, а килимът беше дебел и в убити тонове.
Единственото, което липсваше, бяха няколко ловни трофеи по стените и неколцина възрастни господа с дебели пури между пръстите, които се угощават с разкази за сафарита и отминали битки.
Хуан имаше повод да отложи четенето на досието на Лоулес, защото Мърф и Стоуни бяха седнали на една от масите.
Ерик Стоун беше ветеран от военния флот, но не бе участвал непосредствено в сраженията. Подобно на Марк, който, преди да се присъедини към Корпорацията, беше работил като наемник към армията, Струн беше техник. Едва когато се качи на борда, се прояви вроденият му усет за управлението на кораба. След Хуан Ерик се оказа най-добрият кормчия на „Орегон“. Стоун, който поначало беше свенлив човек, запази малко от поведението, което бе усвоил във военния флот. Още запасваше ризите си, а косата му беше винаги сресана.
За разлика от него Мърф разви вкус към странен стил на обличане, поставяйки ударението повече върху странен и по-малко на обличане. Черната му коса имаше вид на сушена в тунел. Направи опит да си пусне брада, но го заряза. Въпреки това оттогава се бръснеше, меко казано, от вятър на вятър. И двамата бяха средни на ръст, но Ерик беше по-слабият. На Мърф, който се хранеше главно със сандвичи с картофки и се наливаше с енергийни напитки, се налагаше често да навестява гимнастическия салон, за да топи мазнините.
Тази вечер носеше тениска с щампа на малък дакел, полегнал върху сервирана с картофи и галушки маса. До полупразната халба с бира се виждаха прибори за хранене. Под щампата се мъдреше надпис: „Кучешки шницел“.
— Това не е хубаво — отбеляза Хуан, като ги наближи.
— Мое собствено производство с фотошопа — похвали се Марк. — Направих и една щампа с чихуахуа.
Кабрило седна на стола срещу двамата.
— Нима набиваш консервирани равиоли? — полюбопитства той.
— Никой не може да надмине „Равиолите на баба“ — отговори Ай Ти специалистът и натъпка уста.
— Да, понякога се чудя дали наистина си на двайсет и осем или само на осем.
Кабрило взе ослепително бялата салфетка от масата и я разстла на скута си. Миг по-късно пред него беше сложена салата айсберг с ягодов дресинг.
— Всъщност си мислех за „Цезар“ — обяви Хуан на сервитьора, без да вдига поглед от масата.
— Ще си изядеш айсберга — настоя Морис, безупречно облеченият, но раздразнителен стюард на кораба. А докато се отдалечаваше, подхвърли през рамо: — Включително и телешкото „Бургиньон“.
След малко Морис се върна с бутилка „Дом Романе Конти“ — богато на вкус бургундско, което щеше отлично да подхожда на менюто на председателя. Наля и гъвкаво изви китка, за да не похаби и капка.
— Трябваше да опитам две пълни чаши, за да се уверя, че не е прокиснало.
Хуан се закиска. Пробата на Морис беше излязла на Корпорацията около осемстотин долара. Времената може и да бяха малко по-постни, но никой не можеше да откаже на някогашния стюард от Кралския флот „докосване до възвишеното“ — както би се изразил той.