— Това място излъчва обаянието на къмпинг с каравани край шосе 66 десет години след затварянето му — обяви Лоулес. — Обаче съм спал и на по-кофти места.
Двамата с Джон Смит току-що бяха докарани с хеликоптера от летището на Читагонг, а „Орегон“ вече се носеше с шестнайсет възела в източна посока към северното крайбрежие на Мианмар.
— Забелязах, че вече не куцаш — отбеляза Кабрило.
Мак Ди се потупа по крака и нарочно засили нюорлианския акцент, символизиращ безгрижно спокойствие.
— Чувствам се добре. Няколко дни почивка и възстановяване и човек напълно се оправя. Гърдите ми все още приличат на Роршаховия тест25, но вече не ме болят. Сигурен съм, че ще накараш доктор Хъкс да ме види отново. Мога ли да попитам нещо?
— Давай.
— Защо мен? Искам да кажа, ъъъ… знаеш какво имам предвид. Познаваш ме само от няколко часа, а ми предлагаш работа.
Не беше нужно Кабрило да се замисля за отговора.
— По две причини. Първата, поведението ти по време на престоя ни в Пакистан. Зная как мислиш и как се сражаваш, когато запищят куршумите. Това не мога да науча от четенето на досиета. И второ, предчувствие. Работих за ЦРУ като агент без официално прикритие. Знаеш ли какво значи това?
— Да, отиваш в съответната чужда страна и шпионираш без защита от посолството.
— Точно така. Вербувах местни. Това е работа, при която бързо се научаваш да усещаш хората или свършваш в канавката. Както можеш да видиш, още съм жив, така че трябва да съм развил много добро усещане за това на кого мога да се доверя и на кого не.
— Благодаря — простичко каза Лоулес и му протегна десницата си, но думите му бяха изпълнени със скрито значение.
— Аз ти благодаря. След обяда в столовата ще има инструктаж. Една палуба по-долу, откъм десния борд. Следвай обонянието си. Вечерята е в шест.
— С черна вратовръзка? — пошегува се Мак Ди.
— По желание — отговори Кабрило през рамо.
Кухнята зад столовата продължаваше да е мръсна, но това нямаше значение, защото храната се приготвяше в главния камбуз и се докарваше с помощта на малък сервизен асансьор. Хуан беше предупредил главния готвач и неговия помощник да не развихрят много уменията си, за да не би Джон Смит да се усъмни в обстановката. Не би било подходящо петзвездно меню да изскочи от омърляна и пълна с хлебарки кухня.
Членовете на екипажа, облечени като инженери, моряци и неколцина офицери, изпълваха спартанското помещение, но бяха оставили една маса за Кабрило, Лоулес, Смит, Макс Хенли и Линда Рос. Тя щеше да бъде четвъртият член на екипа за тази мисия. Линда беше повече от способна да се оправя сама, а освен това говореше малко тайландски, което можеше да се окаже полезно.
Смит носеше джинси и тениска, а на краката — черни войнишки обувки. Настроението му не се беше подобрило от първата им среща в Сингапур. Черните му очи бяха непрекъснато полускрити от надвисналите вежди на свъсената му физиономия и оглеждаха всяко лице, а от време на бреме проучваха помещението. Когато влязоха, преди да седнат да похапнат лазаня и чеснови хлебчета с много масло, Кабрило му позволи да си избере място на кръглата маса. Не се изненада много, когато Смит седна така, че стената да пази гърба му.
Когато му казаха, че Линда Рос ще бъде в екипа, който ще търси Солей Кроасар, лека презрителна усмивка заигра в крайчеца на устните му, преди отново изражението му да стане като маска.
— Както кажете, господин Кабрило.
— Хуан е напълно достатъчно.
— Кажете, мистър Смит — включи се Линда в разговора, — името ви е английско, но акцентът ви е някак различен.
— Това е името, което избрах, когато влязох в Легиона. Доколкото си спомням, в подготвителния клас бяхме осмина с тази фамилия.
— А откъде сте?
— Това е въпрос, който никога не се задава на легионер. Всъщност не питаш нищо за миналото му.
Мъжът отпи от чашата вода с лед.
Намеси се Макс:
— Сигурен ли сте, че Солей не се е обаждала на татко си от последния път, когато се видяхме?
— Точно така. Той се опита много пъти да се свърже с нея, но телефонът й не отговаряше.
— Значи изходната ни точка — включи се и Хуан — ще бъдат последните джипиес координати, засечени при последното телефонно обаждане.
— До хеликоптера забелязах нещо, покрито с платнище — предполагам, че е лодка?
— Да — отговори Хуан на въпроса на легионера. — Дори ако са свалени всички излишни екстри, хеликоптерът ни не може да стигне до последното известно местонахождение на Солей. Ще го използваме да пренесе лодката в страната и след това ще тръгнем да я търсим по вода.