Бяха свалили сивата мушама от НМТК, която лежеше върху втория трюмен люк на кърмата. Двама техници правеха последен оглед на олекотената моторница.
— Добре ли спа? — учтиво се осведоми Хуан и протегна ръка, за да покаже, че няма лоши чувства след малкото състезание по вторачване.
— Да, чудесно. Благодаря, че попита. Трябва да отбележа, че вашият камбуз предлага отлично кафе.
— Това е едно от нещата, за които не се скъпим. Ще избухне бунт, ако сервираме нещо по-долу от „Кона“. Ако не знаеш, това е марка хавайско кафе.
Нямаше нужда да бъде чак дотам дребнав и да сервира боклуци на Смит.
— Да, забелязах и други неща, при които не сте толкова щедри — прокара Смит пръст по релинга и го вдигна почервенял от ръждата.
— Може и да не е нещо особено на външен вид, но старият „Тайсън Хонд“ винаги ни откарва там, където трябва да отидем.
— Странно име. Да не е свързано с някаква древна история?
— Вече се казваше така, когато го купихме, и никой не почувства необходимост да го сменя.
Смит кимна към масата с оръжията.
— Ето още една област, в която не се стискате.
Кабрило малко засили краските за наемника.
— Обущарите ги оценяват по това, как се отнасят към своите инструменти. А това са средствата на нашия занаят и аз настоявам да разполагаме с най-доброто.
Смит взе глока, вдигна го за малко до рамото си и след това провери дали патронникът е празен. Разглоби го и огледа внимателно всички части, след което го събра отново. После направи същото с автомата „Хеклер & Кох МР5“.
— Изглеждат наред.
Хуан подаде на Смит единия чифт защитни слушалки и си сложи другия. След това извади едно от боядисаните ледени блокчета от хладилната чанта и го запрати с все сила отвъд релинга. То падна с плясък във водата и за миг изчезна от поглед, преди да изскочи отново на повърхността.
Смит вкара пълнителя в автомата и дръпна лоста на затвора на късоцевното малко оръжие. Вдигна предпазителя, премести лостчето на единична стрелба и опря приклада в рамото си. Стреля, направи пауза, а след това стреля бързо три пъти един след друг. И четирите куршума улучиха леденото блокче, което заради скоростта, с която корабът пореше водата, вече се намираше на повече от сто метра от бакборда. Смит изчака водата да отнесе блокчето още малко към кърмата, оставяйки го да стигне до максималния обсег на автомата, и стреля още два пъти. Първият куршум пропусна и вдигна фонтанче, но вторият попадна точно в десетката и разцепи блокчето на две.
— Добра стрелба — каза Хуан. — Още едно?
— Да, моля.
Кабрило хвърли второ блокче зад борда. Този път Смит започна да стреля на откоси от по три куршума, които пращаха ледени късчета на всички страни. Блокчето напълно се разпадна. Повториха тренировката с пистолета. Смит изстреля целия пълнител с точността и равномерността на метроном. Всеки куршум попадаше в целта.
— Доволен ли си, или искаш още? — попита Кабрило, който трябваше да признае, че легионерът си познава работата.
— Ще призная, че напоследък не съм практикувал много с автоматични оръжия. Швейцарските власти нещо им се мръщят. Затова бих искал да продължа малко с автомата.
— Няма проблеми.
Те продължиха заниманията си още двайсетина минути. Хуан зареждаше пълнителите, докато Смит разстрелваше ледените блокчета. Накрая вече улучваше при всяко дърпане на спусъка, независимо колко далече бяха мишените.
Внезапно гласът на Макс се понесе от високоговорителя, монтиран на пасажа, който обикаляше втория етаж на надстройката.
— Прекрати стрелбата, прекрати стрелбата. Радарът е установил контакт на пет мили.
— Не са могли да ни чуят — каза Хуан и взе автомата от ръцете на Смит. Извади пълнителя и патрона, който вече беше в патронника. — Мунициите остават при мен, оръжията можеш да вземеш. Нищо лично, мярка за сигурност. Ще накарам някой да се отбие при теб, за да ти донесе комплект за почистване. Ще обядваме в дванайсет и в един ще излетим. Имаш ли нужда от нещо?
— Имам сателитен телефон, но тактическа връзка?