— Ще получиш радиостанция.
— Чудесно, друго не ми трябва.
— Да, и аз мисля, че всичко ти е наред — кимна Хуан.
Другият прие комплимента с едва забележимо кимване на глава.
9.
Със свалени врати и демонтирана изолация вътрешността на кабината беше шумна като леярна по време на работа. И това, докато турбината работеше на празен ход. Само за Гомес Адамс имаше истинска седалка. Всички останали бяха демонтирани, за да се икономиса от теглото. Затова Линда, Мак Ди и Смит се бяха вързали с коланите при задния илюминатор, предназначени за укрепване на товари. Хуан седеше до пилота на сгъваем рибарски стол, който беше хванат с болтове към палубата.
Между пътниците имаше купчина лично оборудване: храна, оръжия, муниции, джипиес устройство и шлемофони за тактическата радиовръзка. Освен Смит сателитни телефони имаха още Хуан и Линда.
На Хуан дори не му мина през ума да сложат екипировката си в лодката въпреки слабата вероятност нещо да се случи по време на полета им през границата. Единствените провизии, които разреши да бъдат натоварени на НМТК, бяха седемдесет и петте литра вода за пиене. Беше предположил, че заради тропическата горещина и влагата всеки от тях ще има нужда от най-малко четири литра вода дневно.
Гомес приключи с предполетното загряване на турбината и попита:
— Готови ли са всички?
Гласът му прозвуча глухо в шлемофоните, които всички носеха. Той не изчака да чуе отговор и увеличи оборотите. Въздушната струя от перките на винтовете забрули вътрешността на машината като ураганен вятър. Слушалките задържаха кепето на Линда на главата й, но вързаната й отзад коса се мяташе насам-натам като опашката на развълнувана котка.
Шумът и въздушната струя се извисиха в кресчендо, което разтърсваше всяка част и винтче на хеликоптера. Но когато той леко се откъсна от палубата, пътуването стана по-поносимо. „Орегон“ беше спрял на място и заради това нямаше страничен вятър, което позволи на Гомес Адамс с лекота да задържи машината над голямото Х, изписано върху трюмния люк. Пред тях един товарач наблюдаваше металното въже, което стигаше до хеликоптерната лебедка. Докато хеликоптерът се издигаше все повече и повече, луфтът на въжето се обираше, докато накрая се изпъна. През цялото време, докато обираше луфта, Гомес беше придвижвал машината стъпка по стъпка напред, така че сега, когато стоманеното въже се изпъна, хеликоптерът се озова точно на надуваемата лодка с твърд корпус.
Предпазливо и точно като хирург вдигна НМТК от нейната стойка на палубата. Хеликоптерът беше на границата на подемните си възможности, затова Адамс зависна за миг, сякаш искаше да даде възможност на машината да свикне с голямата тежест, която висеше под фюзелажа. След тази малка пауза я вдигна от палубата и насочи хеликоптера странично напред, измъквайки лодката между двата кърмови крана. Веднага щом НМТК се озова отвъд релинга, Адамс даде още газ и те се насочиха на изток, където далеч на хоризонта се беше присвила джунглата.
— Как го усещаш? — попита Хуан пилота.
— Сякаш под нас свободно се люшка седемстотинкилограмово махало. Може би във водата лодката върви много леко, обаче притежава летателните качества на оборска врата. Надявам се, когато свършите, да не ме караш да я връщам обратно на кораба.
— С удоволствие, стига да мога — отговори Хуан. — Всъщност сега се сещам, че нашият договор предвижда да ни бъдат възстановени разходите.
— Чудесно. Отпиши я. При това натоварване на перките и фюзелажа не си заслужава да я връщаме на кораба.
Кабрило се засмя. Адам се освобождаваше от стреса, като се оплакваше. Макс Хенли постъпваше по същия начин. Що се отнасяше до него, Хуан смяташе, че хуморът му помага донякъде. Истината обаче беше, че преди мисия обичаше да потиска напрежението у себе си. Все едно да навиваш пружина на часовник: това беше енергия, която щеше да се освободи по-късно, когато щеше да има нужда от нея. Колкото по-голяма бе опасността, толкова по-напрегнат беше той и съответно толкова по-експанзивен ставаше. Сега обаче, докато прекосят границата на Мианмар, още беше напълно спокоен. Знаеше, че след това напрежението ще нарасне. Както винаги, се надяваше, че няма да стане нужда да го изпуска или поне не и докато не се върне обратно на кораба. Там се оставяше на горещия душ, след като беше преплувал сто дължини в закрития басейн на „Орегон“.
Тъй като хеликоптерът беше безобразно претоварен, Адам поддържаше скорост от около шейсет възела, но им се стори, че минаха само няколко минути, докато прелетят с трясък над плаж от бял пясък, а малко по-късно лодката се люшна над върховете на мангровите дървета в блатото под тях. Това беше целта: тънка бяла пясъчна ивица, която отделяше света на синята вода от също толкова едноцветното зелено на джунглата.