Тя сякаш се простираше без край — зелени вълни, които следваха топографията и същевременно покриваха всеки квадратен сантиметър земя под тях. Бяха все още в Бангладеш, но Хуан знаеше, че джунглата се простира без прекъсване чак до бреговете на Виетнам и че тя наистина е terra incognita — непозната земя. Нийл Армстронг беше описал луната като „великолепна пустош“. За джунглата можеше да се каже същото. Разликата беше, че е зелена, но не по-малко враждебна към хората от Космоса.
Бяха толкова претоварени, че хеликоптерът едва удържаше люлеещата се лодка да не блъсне някой от върховете на по-високите дървета. Гомес Адамс не толкова летеше, колкото се бореше да удържи машината във въздуха и по курса. Мърморенето му отдавна беше секнало. По лицето му се стичаха вадички пот и това се дължеше само отчасти на високата влажност.
Кабрило извади ръчен джипиес от кесията, която висеше на бойната му сбруя. След като го включи, уредът показа, че след малко ще влязат във въздушното пространство на Мианмар. Хуан не си направи труда да го съобщи на другите. Само насочи вниманието си към джунглата под тях, мъчейки се да открие признаци, че границата се охранява.
Бяха планирали маршрута за навлизане в Мианмар така, че да избягват реките и по-големите потоци, защото ако в този отдалечен край на страната имаше поселения, те щяха да са по техните брегове. Нямаше пътища и докъдето стигаше погледът на Кабрило, не се виждаха следи от секачи, привлечени от девствените гори. Ако се съдеше по разкриващите се гледки, човешката раса сякаш никога не бе съществувала.
Земята под тях започна да се издига и Адамс полагаше усилия да следва контура й. Под фюзелажа сянката им се плъзгаше по зеления балдахин. Той не беше вече толкова свеж, защото от север се носеха облаци. Зад сивите им туловища се издигаха черни гръмотевични кълба, които се извисяваха в небето. В тях проблясваха светкавици.
— Бих казал, че ви очаква буря — обади се Гомес. Това бяха първите му думи, откакто летяха над сушата.
— Разбира се — отговори Кабрило. — Ако го нямаше лошият късмет, аз изобщо нямаше да имам късмет.
Продължиха да летят още час, вече бяха навлезли дълбоко в Мианмар. Адамс беше управлявал майсторски машината и както бяха планирали, щом прелетяха над един хълм, видяха реката да проблясва пред тях — тясна сребриста ивица, която се виждаше през зелените върхове на дърветата, които почти се допираха. Пилотът провери индикатора за горивото и направи набързо изчисленията си.
— Съжалявам, но по-нататък не мога да отида. С горивото, което имам, корабът трябва да ме посрещне на изток, за да успея да се прибера.
— Разбрано.
Хуан завъртя импровизираната си седалка, за да може да погледне към триото в товарния отсек.
— Чухте ли? Трябва да свършим работата бързо. Линда, спускаш се първа. След това Мак Ди и ти, Джон. Аз идвам след теб. Линда, не се спускай, преди да е приводнил лодката.
— Готово — отговори тя и изрита въжето за рапел през отвора, където някога беше вратата.
Адамс зависна хеликоптера над широката петнайсет метра река. Върховете на дърветата танцуваха и се виеха под въздушната струя от перките на винтовете, докато той промъкваше НМТК между тях към водата под кила й. Уменията му бяха на висота — спусна я, без да разплиска и капка. До водата оставаха няколко сантиметра, когато Линда се спусна по въжето. За миг се залюля опасно във въздуха, но успя да извие тяло, да се прехвърли през надуваемите бордове на лодката и да падне на крака върху палубата. Мак Ди се беше спуснал наполовина и бързо напредваше. Линда застана така, че да може да откачи куката на лебедката, и махна на Адамс, който наблюдаваше ставащото през плексигласовите прозорци под краката си.
— Ще се видим по-късно — каза Хуан на пилота, докато разкопчаваше колана, за да се спусне и той на свой ред по въжето.
Преди да се спусне, Кабрило закачи карабината на опакованите пакети и надникна към тримата души в лодката. Всички гледаха нагоре към него. Линда махна, за да му покаже, че са готови, и той изблъска пакетите навън. Те се стовариха тежко върху палубата, но в тях нямаше нищо, което би могло да се счупи. Хуан преметна автомата си през рамо, след това се хвана за въжето и пристъпи в празното пространство. Ръцете му бяха предпазени със специални ръкавици с долна част от кожа. Той забави спускането си на сантиметри над палубата, после се пусна да падне. Щом краката му я докоснаха, Линда освободи куката на лебедката. Гомес Адамс даде газ и полетя странично и после напред към кораба, следвайки релефа на земята още по-отблизо, защото лодката вече не му пречеше.