— Докъде стигнахме? — попита Линда, чиито дрехи още не бяха изсъхнали.
— Трябва да минем още поне деветдесет и пет километра — отговори Хуан, без да я поглежда, защото изучаваше речния бряг зад НМТК.
— Предполагам, че ще се наложи да повървим — обяви Мак Ди с ентусиазма на човек, запътил се към бесилото.
— Не прибързвай. Линда, взе ли експлозиви?
— Около два килограма пластичен и дузина взриватели с часовников механизъм. Ние момичетата трябва да сме подготвени за всичко.
— Прекрасно. Мак Ди, искам да проучиш терена поне три километра нагоре по течението. Увери се, че няма села наблизо. Джон, съжалявам, но ти трябва да продължиш да изпомпваш. Лодката трябва да бъде колкото може по-лека.
— Добре — кимна необщителният легионер и продължи работата си.
Мак Ди взе своя REC7, изтръска водата от затвора, прекрачи фендерите и скочи във водата. Прекоси до десния бряг, протегна ръка, за да се изтегли нагоре по подвижната пръст, примесена с чакъл, стигна върха и изчезна зад брега като с магия.
— Нима смяташ… — започна Линда.
— Да — кимна Кабрило.
Чу я да рови из багажа за експлозивите, а той се зае да извади шанцовия инструмент от дръжките на карбоновите гребла. Двамата скочиха във водата, Хуан с въже в едната ръка, за да завърже лодката за ствол изхвърлен на брега. Тук той беше много стръмен, но на трийсетина метра зад лодката им се видя по-удобен и те се затътриха натам, препъвайки се по камъните наоколо, които шумно се търкаляха към водата.
Кабрило огледа хълма, който се извисяваше на почти петнайсет метра въпреки пълноводната река. Имаше право само на един опит, който трябваше да успее, защото иначе щяха с дни да трамбоват пеш през джунглата. Вече бяха толкова изостанали от Солей Кроасар, че следите й бяха изстинали като лед, а изтичащото време само влошаваше нещата.
Доволен от решението си, Хуан се отпусна на колене и започна да копае. С всяка лопата камъчета и кал, която изваждаше от дупката, половината се смъкваше обратно. Работата беше доста обезсърчителна и тежка и той скоро започна да диша тежко заради влагата и горещината. Най-сетне дълбочината на дупката стигна около два и половина метра. Кабрило се премести надолу по хълма и повтори упражнението. През това време Линда разделяше експлозивите на пет равни количества.
Отне му почти трийсет минути, за да направи дупките. Порите му бяха като канелки и докато работеше, бе изпил почти една четвърт от хидратиращата раница, която беше накарал Линда да вземе от лодката. Точно беше започнал да се изправя, когато усети някакво движение зад гърба си. Завъртя се, като едновременно с това измъкна пистолета си, така че щом завърши движението, оръжието му вече сочеше към мъжа, който излизаше от храстите.
Свали пистолета в мига, в който разпозна Мак Ди Лоулес. Роденият в жегите на Луизиана дишаше дори по-тежко от него.
Хуан погледна часовника си, щом Лоулес изскочи енергично от джунглата.
— Три километра? — попита той недоверчиво.
— Мога да поддържам скорост километър и половина за седем минути в продължение на осем километра — обясни Лоулес, вдишвайки и издишвайки като жребец след дербито на Кентъки. — С пълна раница времето нараства на десет минути.
Хуан беше впечатлен както от енергията на Лоулес, така и от това, че познава възможностите и границите на своето тяло. Някой ден тези познания биха могли да му спасят живота.
— Има ли нещо наоколо?
— Само джунгла. Добрата новина е, че май повечето бързеи останаха зад нас.
Той отпи от раницата на гърба на Кабрило и използва омачкана шарена носна кърпа, за да си избърше лицето.
— Човече, по-гъста е от тресавищата в окръг Лафорш.
— Връщай се на лодката. След минутка сме готови.
За да предизвиква експлозии, Корпорацията използваше цифрови взриватели вместо химически. Те бяха несравнимо по-точни от по-старите модели и щяха да позволят на Кабрило да настрои времето до части от секундата. Той нагласи часовниковите механизми, бързо напъха пресовките в дупките и започна трескаво да зарива с пръст пластичния експлозив.
Бързо се върна на борда на лодката, чийто двигател работеше на празни обороти. Зави и я върна по-близо до водопада, за да отдалечи колкото може повече и нея, и екипа от мястото на взрива. Всички се проснаха по корем на палубата. Дори не надничаха през бордовете заради отломките, които взривът щеше да изхвърли.
Експлозиите започнаха в така добре контролирана последователност, че прозвучаха като един дълъг взрив. Камъни и пръст полетяха във въздуха в обвити с пушек и пламъци потоци, а трясъкът прекоси реката и вдигна във въздуха хиляди подплашени птици. Секунди по-късно върху НМТК се посипаха отломки, които отскачаха от надуваемите фендери или почукваха върху пластмасовата палуба. Парче скала, голямо колкото юмрук, се стовари върху бедрото на Смит и от удара мускулът му се схвана. Той само изръмжа веднъж, но нищо не каза.