Обикновено в мигове като този използваха малък електродвигател, който можеше безшумно да ги придвижва напред, но и той като голяма част от обичайната екипировка бе останал на „Орегон“, за да икономисат от теглото.
Обикновено хората, които не са гребали заедно, прекарват няколко мъчителни първоначални минути, за да влязат в ритъм. Но с тях случаят не беше такъв. Макар Мак Ди и Смит на практика да бяха напълно непознати, всички загребаха инстинктивно с една и съща бързина и дърпаха греблата от въглеродни нишки с прецизността на харвардски гребци.
Хуан проверяваше на всеки няколко минути преносимия джипиес и щом забеляза пред тях малка поляна на десния бряг, разбра, че времето им за плаване по реката е свършило. Видя естествена пътека, водеща в джунглата, и реши, че това е мястото, където Солей и нейният спътник — не можеше да си спомни името или тя май въобще не го беше споменала — бяха излезли от водата.
Той насочи лодката към открита полянка, забелязвайки, че през нея тече малък поток. Отвъд нея се издигаше хаотичната стена на гъстата растителност. Солей се беше обадила за последен път от точка на пет километра от тук.
Вмъкнаха лодката между тръстиките, които растяха в устието на притока, и я избутаха колкото можаха навътре, за да не се вижда. Веднага щом спряха, Смит преметна автомата през рамо и започна да оглежда района през своя бинокъл. Не се чуваха други звуци, освен жужене на насекоми, крясъци на птици и шум от ромоленето на водата, течаща покрай, кърмата към по-голямата река.
Отне им само няколко минути да съберат екипировката си. Всички бяха оборудвани с леки найлонови раници с хидратиращи системи. Тази на Линда тежеше девет килограма, а на Кабрило и другите двама мъже — четиринайсет.
Ако извадят късмет, нямаше да им е нужно нищо друго, освен водата.
Кабрило се обърна, за да погледне още веднъж НМТК и да се увери, че е добре скрита. Той се отдалечи на няколко крачки от останалите, за да провери от друг ъгъл. Тогава видя лицето. Наблюдаваше го с непремигващи очи изпод надвиснали вежди. Отне му частица от секундата, докато мозъкът му разбере какво вижда. Беше главата на статуя на Буда, съборена на земята малко по-високо от коритото на реката. Зад нея, скрита под пълзящи растения и лиани, се издигаше каменна сграда, която много приличаше на стъпаловидните пирамиди в Анкгор Ват в съседна Камбоджа, макар да не беше толкова огромна.
Постройката беше висока може би десетина метра, като някога главата на Буда беше стояла на една от терасите, долепена до стената. И тя, и постройката изглеждаха вечни — сякаш комплексът бе тук от незапомнени времена, а джунглата се бе появила по-късно и беше израснала около него.
— Мисля, че се намираме на точното място — измърмори той.
— Няма съмнение — отговори Линда. — Погледни…
Хуан откъсна поглед от пирамидата и погледна към Линда. Тя беше отместила няколко клона със сочни листа, а под тях се виждаха две едноместни пластмасови канута. Тесните плавателни съдове се продаваха из спортните магазини по цял свят. И двата бяха тъмнозелени — логичен избор, защото цветът не изпъкваше на фона на джунглата и можеха лесно да бъдат носени от гребците, когато се налага да заобикалят препятствия.
— В Бангладеш сигурно са ги пренесли по сушата — предположи Смит.
Хуан поклати глава.
— По-вероятно са влезли в реката през нейната делта. Сигурно в Читагонг са наели корабче, за да пренесе багажа и каяците до делтата. Солей определено е имала някаква цел. Знаела е много добре къде отива. Погледнете това.
Всички проследиха с поглед пръста му, който сочеше мястото, където лъчите на залязващото слънце оцветяваха в пурпурно лицето, което допреди секунди беше каменно, а сега изглеждаше позлатено.
Линда затисна с ръка устата си, за да потисне вика на изненада.
— Каква красота — отбеляза тя със затаен дъх.
— О, в края на краищата не сме в окръг Лафорш, Луизиана — подхвърли Лоулес.
Смит не отрони нито дума. Огледа за кратко руините, стисна по-здраво автомата си под мишница и хвърли поглед към Кабрило с изражение, което казваше, че зяпането на забележителности не е сред техните задачи.
Хуан не се съмняваше във верността на Джон Смит към Ролан Кроасар, нито в искреното му желание да спасят дъщерята на неговия работодател, но си помисли, че бившият легионер трябва малко да се развесели, да се наслаждава на изненадите, които животът понякога ни поднася. Вероятно хората, които бяха видели този комплекс, се брояха на пръсти. Когато осъзна това, усети тръпка да минава през тялото му и ужасно му се прииска да проучи неговите тайни.