Същевременно знаеше, че Смит е прав. Изпълняваха мисия, а изследването на археологически съкровища не беше включено в сделката. Можеха да изминат оставащите километри до джипиес координатите, които бяха тяхна цел, преди в джунглата да е паднал пълен мрак. Той накара Линда да направи няколко снимки с мобилния си телефон и изчака да го прибере в непромокаемия джоб в ръкава си, преди да даде заповед да продължат.
Хуан смяташе, че най-лесният начин да се придвижват, е да се придържат към малката река, обаче около нея се простираше кално тресавище, което всмукваше краката им при всяка стъпка. Когато вадеше крака си от калта, мазни буци оставаха залепени по високите обувки чак до глезените и му се стори, че с всяка стъпка те ставаха все по-големи. Само след няколко крачки едва успяваше да измъкне крака си от лепкавата тиня.
Това ги принуди да напуснат коритото на реката и да навлязат в джунглата.
Хуан разбра какво бяха изтърпели войниците, сражавали се в окопите през Първата световна война, заградени с мрежи от бодлива тел. Острите листа дърпаха и късаха дрехите му и го режеха по ръцете и лицето. Раните не бяха дълбоки, но бяха болезнени. Нямаше нещо, което би могло да бъде наречено пътека. Трябваше да си пробива път през плетеници от увивни растения и храсталаци с изящността на слон в стъкларски магазин.
Мак Ди, който крачеше след него, го потупа по рамото, за да го остави той да води. Председателят се подчини мълчаливо и пусна Лоулес напред. Той излезе пред него и започна да оглежда храсталаците пред тях, след това зави малко наляво, по-близо до мястото, където стволовете се провиждаха през шубраците. След това закрачи, движейки тялото си като акробат. Отстрани изглеждаше ужасно, но така успяха да утроят скоростта си. Всеки член на екипа подражаваше на движенията на човека пред себе си. Освен това докато Кабрило вдигаше шум като носорог, Лоулес се движеше безшумно като змия.
Въпреки това се движеха бавно и трийсет минути по-късно през балдахина от листа и клони над главите им проникваше вече толкова малко слънчева светлина, сякаш се намираха петнайсет метра под водата.
— Би трябвало да спрем за през нощта — прошепна Мак Ди. — Вече нищо не виждам.
— Добре — съгласи се неохотно Хуан. Когато погледна нагоре, не съзря никаква дневна светлина. — Ще тръгнем на зазоряване.
Първата работа на всички бе да извадят безпламъчните нагреватели от комплекта с готови храни и да започнат химическото затопляне на менютата си. Следващият приоритет бяха найлоновите спални чували с вградени мрежи против комари. Да намериш в гъстата джунгла място, достатъчно голямо, за да спиш удобно, беше трудно. Затова единственото мачете, което Мак Ди носеше, свърши добра работа.
Когато храната им се стопли, всички си бяха извадили чувалите, но не ги бяха разгънали, за да предпазят вътрешността им от безбройните насекоми, които ги тормозеха още от мига, когато НМТК спря. През цялото време никой не продумваше. Когато се нахраниха, Хуан посочи Смит, след това себе си, после Мак Ди и накрая Линда. Това беше поредността на смените на караула. След това се вторачи в часовника си, започна да пресмята кога ще изгрее слънцето и вдигна два пръста. Останалите закимаха, че са разбрали.
Кабрило нарочно даде на Смит първата смяна, защото знаеше, че може да остане буден, за да се увери, че легионерът ще си свърши работата.
Нощта мина спокойно, макар и не много удобно. Нощно време джунглата е изпълнена с оглушителна симфония от птичи и маймунски крясъци, които се носят на фона на несекващото жужене на насекомите. Притесненията на Хуан за карауленето на Смит се оказа необосновани.
Когато се събудиха, студена и влажна мъгла се виеше ниско до земята, заглушавайки горските шумове и придавайки на всичко призрачен вид. Те събраха лагера така тихо, както го бяха установили, и след десет минути имаше достатъчно светлина, за да тръгнат отново, Мак Ди пак беше отпред, а Кабрило го следваше по петите.
Слава богу, джунглата започна да оредява и тогава Мак Ди откри животинска пътека, по която можеха да крачат с почти нормална бързина. Лоулес се спираше често, за да се ослушва и да проверява пътеката за някакви признаци, че наскоро е била ползвана от човек. Като се има предвид количеството дъжд, което се изливаше ежедневно, Кабрило се съмняваше, че той ще открие каквото и да било, затова се удиви, когато след бърз обход на един храст встрани от пътеката, бившият рейнджър се върна със смачкано топче станиол в ръката. Той го разгъна и я тикна под носа на Кабрило. Още се усещаше миризмата на мента.