Хуан се обърна и тихичко повика Лоулес и Смит.
— Не са тук — осведоми ги той. — Мисля, че са им устроили засада, но двамата са успели да се шмугнат в джунглата. Нападателите са преровили лагера, взели са каквото им е трябвало — очевидно храна, защото не намерихме нищо за ядене, и после са тръгнали да ги преследват.
Изражението на Смит не се промени, като се изключи лекото присвиване в ъгълчетата на очите.
Този тип наистина е железен, помисли си Хуан.
— Мак Ди, смяташ ли, че ще можеш да намериш следите им?
— Дай ми секунда.
Лоулес отиде бавно до границата на джунглата близо до разпердушинения лагер. Отпусна се на колене и започна да проучва земята, а след това клонките на най-близките храсти. Отне му почти пет пълни минути, преди да махне на останалите да се приближат. Кабрило бе използвал забавянето, за да се обади на „Орегон“ и да информира Макс Хенли за ставащото. От своя страна неговият заместник каза, че при тях всичко е спокойно.
— Виждате ли? — посочи Мак Ди едно строшено клонче. Пихтиестата рана беше посивяла. — Това ми прилича на смрадлика. Подобна степен на обезцветяване означава, че клонката е счупена преди седмица. Или десет дена.
— Смяташ ли, че ще можеш да ги проследиш? — попита Смит изпитателно.
— Ще опитам, но нищо не обещавам — погледна Лоулес към Хуан. — Намерихте ли някакви обувки или ботуши?
— Не.
Лоулес се опита да се постави на мястото на уплашените хора, които са побягнали да спасяват живота си. Те ще хукнат, доколкото е възможно, по права линия. Тук нямаше обувки, което означаваше, че не са спели, когато са ги нападнали. Значи е било още светло или на здрачаване. Втурнали са се по права линия, след като нападателите са могли да видят дали се отклоняват наляво или надясно.
Той навлезе в джунглата уверен, че останалите от екипа ще го прикриват, така че можеше да се съсредоточи върху ловуването. След двайсетина метра намери червена нишка, закачена на отчупена от бодлив храст клонка, и разбра, че е на прав път.
Търсенето продължи по същия начин. От време на време имаше множество знаци, че група хора са минали през гората. Друг път трябваше да минат повече от половин километър, докато забележат неясна следа — обикновено строшена клонка или размазана и почти неразличима следа. Сутринта премина във влажен следобед. Не спряха да се нахранят, а погълнаха по едно или две блокчета протеини и задоволиха жаждата си от хидратиращите раници на гърбовете си.
Кабрило реши, че са минали поне шестнайсет километра, когато джунглата свърши пред пролом, който разсичаше местността като удар от брадва. По дъното, според неговата преценка дотам имаше поне трийсет метра, се пенеше буйна река, която лъкатушеше покрай скали във водата и се блъскаше в каменните брегове.
— Наляво или надясно? — обърна се той към Мак Ди.
Лоулес огледа внимателно каменистата земя и в двете посоки на почти сто метра и от устата му се изплъзна:
— Божичко!
Другите забързаха към мястото, където беше застанал, и всички видяха какво го бе накарало да извика. Причината беше друг храмов комплекс, подобен на онзи, който бяха видели, когато излязоха от реката. Този беше построен на противоположния връх и се впиваше в скалите като саморасляк. Групата постройки напомни на Кабрило пещерния град Анасази край Меса Верде в Колорадо. Разликата беше, че тези тук носеха напълно азиатски черти, с грациозно извиващи се арки и кръгли стъпаловидни пагоди. С течение на времето част от постройките очевидно бяха рухнали, защото под храма долу в речното корито лежаха парчета обработен камък. По отломките още се виждаха изсечените орнаменти. Сред тях се различаваха останките от водно колело, което вероятно бе задвижвало мелничните камъни в храма. По-голямата част беше изгнила, но бяха останали достатъчно от металните вертикални и хоризонтални подпори, за да се види, че е било огромно.
Много малка част от комплекса се издигаше над далечния край на каменната пропаст, а малкото, което се виждаше, беше покрито с растителност. По фасадите на постройките се спускаха увивни растения и лиани. Строителите на храма го бяха издигнали така, че да бъде трудно откриваем.
— Започвам да се чувствам като Лара Крофт — подхвърли Линда, докато гледаше вторачено, обзета от страхопочитание пред това забележително инженерно постижение.