Изведнъж сякаш всички решават да забогатеят. Почти не минава седмица, без да изникнат нови компании, в които учените се надпреварват да правят генетични изследвания. През 1986 година най-малко триста шейсет и двама учени, включително шейсет и четирима от Националната академия, са членове на консултативни съвети на биотехнологични фирми. Броят на онези, които притежават акции или работят като експерти, е няколко пъти по-голям.
Необходимо е да подчертаем голямото значение на тази промяна. В миналото истинските учени са гледали с пренебрежение на бизнеса. За тях стремежът към забогатяване е бил унизителен, те са го смятали за присъщ единствено на бакалите. А с промишлените разработки дори и в престижните лаборатории на „Бел“ и Ай Би Ем са се занимавали само онези, които не са можели да си намерят работа в университет. Истинските учени поначало са имали критично отношение към колегите си, посветили се на приложни науки, и към промишлеността като цяло. Тази отколешна враждебност е предпазвала университетските учени от пагубната обвързаност с промишлеността и винаги, когато е възниквал спор по технологични въпроси, те са давали безпристрастно и компетентно мнение.
Вече не е така. Много малко са молекулярните биолози и изследователските институти, които да не са свързани с бизнеса. Отиде си доброто старо време. Генетичните изследвания се извършват с все по-шеметна бързина. Но те се провеждат тайно, набързо и за пари.
В тази търгашеска обстановка вероятно е била неизбежна появата на една толкова амбициозна компания като „Интърнешънъл Дженетик Текнолоджис“ в Пало Алто. И затова не е чудно, че никъде не бе съобщено за кризата в генетиката, която тя предизвика. В крайна сметка изследванията на „ИнДжен“ се провеждаха тайно. Самото произшествие стана в най-затънтената част на Централна Америка. Свидетели на случилото се бяха по-малко от двайсет души. Само шепа от тях оцеляха.
Дори и накрая, когато на 5 октомври 1989 година „Интърнешънъл Дженетик Текнолоджис“ прибягна за защита до Върховния съд на Сан Франсиско, съдебният процес беше отразен в печата съвсем бегло. Всичко изглеждаше толкова банално: „ИнДжен“ беше третата малка биоинженерингова компания в САЩ, претърпяла провал тази година, и седмата, издънила се от 1986 година насам. Беше публикувана малка част от съдебните документи, тъй като кредитори бяха японски инвестиционни консорциуми като „Хамагури“ и „Денсака“, които по традиция избягват публичността. За да се спестят ненужните разкрития, адвокатът на „ИнДжен“ Даниъл Рос от адвокатска кантора „Кауан, Суейн и Рос“ представляваше и японските инвеститори. А твърде странният иск на вицеконсула на Коста Рика беше изслушан при закрити врати. Затова никак не е чудно, че само за един месец проблемите на „ИнДжен“ бяха решени мирно и тихо.
Страните по това решение, включително и изтъкнатите учени в консултативния съвет, се подписаха да не разгласяват случая. Но мнозина от главните действащи лица в „Произшествието «ИнДжен»“ не са подписвали подобна декларация и пожелаха да обсъдят невероятните събития на един усамотен остров край западния бряг на Коста Рика, довели до онези последни два дни на август 1989 година.
Пролог
Ухапването на раптора
Тропическият дъжд се лееше като из ведро, шибаше ламаринения покрив на клиниката, шумно се стичаше по металните водосточни тръби и се плискаше по земята на потоци. Робърта Картър въздъхна и се загледа навън през прозореца. От клиниката едва се виждаха покритият с ниско стелеща се мъгла плаж и океанът зад него. Лекарката не беше очаквала това, когато дойде да поработи два месеца в рибарското село Баия Анаско на западния бряг на Коста Рика. Беше се надявала на слънце и отмора след двете изнурителни години в клиниката по спешна медицина „Майкъл Рийс“ в Чикаго.
Вече от три седмици беше в Баия Анаско. През цялото това време дъждът не беше преставал.
Иначе всичко бе чудесно. Харесваха й уединеността на Баия Анаско и приветливите му жители. Коста Рика има една от двайсетте най-добри здравни системи в света и дори в това отдалечено крайбрежно селище клиниката беше добре поддържана и разполагаше с всичко необходимо. Помощникът й, Мануел Арагон, беше интелигентен и с добра професионална подготовка. Това позволяваше на Боби да работи на ниво, равно на това на клиниката в Чикаго.