Стръмните скали бяха близо, опасно близо. Вълните се разбиваха в тях с тътен. Беше на около петдесет метра от брега и океанът неумолимо я тласкаше към прибоя. При следващото издигане видя пещерата, на стотина метра вдясно. Опита се да плува натам, но й се стори безнадеждно — просто не беше по силите й да се бори със стихията. Усещаше единствено могъществото на океана, който я тласкаше към скалите.
Сърцето й се разтуптя от страх. Даваше си сметка, че ще умре веднага, ако вълните я ударят в скалите. Поредната вълна я заля. Сара се нагълта с вода, закашля се. Очите й се замъглиха. Пригади й се и я обзе дълбок, дълбок ужас.
Потопи главата си и започна да плува с всички сили. Струваше й се, че не се движи, усещаше само страничното теглене на вълните. Не смееше да погледне нагоре. Заплува още по-усилено. Когато вдигна глава, за да поеме въздух, видя че се е придвижила малко, не кой знае колко, но все пак беше по-близо до пещерата.
Това я окуражи, но страхът не я напускаше. Силите й бяха толкова малко! Ръцете и краката я боляха от напрежението. Дробовете й сякаш горяха. Дишаше тежко, задъхано. Разкашля се пак, успя да поеме въздух и да заплува отново.
Чуваше грохота на прибоя дори с глава под водата. Вълните я носеха като перце, струваше й се безнадеждно, но въпреки всичко напрягаше сили до краен предел.
Постепенно болката в мускулите й стана постоянна, тъпа. Струваше й се, че я е изпитвала цял живот. Престана да й обръща внимание. Продължаваше да плува, забравила всичко друго.
Когато поредната вълна я издигна, Сара изправи глава, за да поеме въздух, и видя, че пещерата е много близо. Само след няколко удара щеше да е вътре. Беше предположила, че течението край пещерата няма да е толкова силно, но се бе лъгала. Вълните се блъскаха в скалите от двете й страни, заливаха ги с пяна, отдръпваха се. Лодката не се виждаше никъде.
Сара пое въздух, потопи глава и заплува с последни сили. Усещаше как мускулите й отслабват с всеки изминал миг. Нямаше да издържи дълго. Знаеше, че вълните я носят към скалите. Сега тътенът им се чуваше по-силно. Сара продължи да плува. Поредната вълна я пое, издигна я и я понесе към скалите. Нямаше сили да се съпротивлява. Изправи глава и видя тъмнина — мастиленочерна.
В болката и изтощението си осъзна, че е в пещерата. Вълните я бяха тласнали вътре! Грохотът беше приглушен, вибриращ. Беше прекалено тъмно, за да види стените. Течението беше много силно и я тласкаше все по-навътре. Пое въздух и продължи да плува. Тялото й се блъсна в подводна скала — за миг почувства остра болка, после продължи да се носи напред. Сега обаче настъпи някаква промяна — на тавана видя светли отблясъци, а водата наоколо сякаш заблестя. Течението отслабна. Беше по-лесно да държи главата си над водата. Пред себе си видя силна светлина — краят на пещерата.
След миг, изумително, внезапно, я обля слънчева светлина. Намираше се в средата на широка мътна река, чиито брегове бяха обрасли с гъсти храсталаци. Беше горещо, въздухът беше неподвижен. От джунглата долитаха крясъци на птици. Малко по-нататък видя кърмата на лодката, привързана към брега. Нямаше никакви хора, но и предпочиташе да не ги среща.
Събра последните си сили, за да заплува към брега, и се вкопчи в храсталаците. Беше твърде слаба, за да се задържи, така че обви с лакът близкото стъбло и остана във водата, с очи към небето, задъхана. Не знаеше колко време е минало. След малко се почувства достатъчно силна, придвижи се малко по-нататък, до една пролука в листата и изпълзя на брега. В калта забеляза няколко доста големи животински стъпки. Бяха странни, трипръсти, всеки от които завършваше с голям нокът…
Наведе се, за да ги отгледа по-внимателно, и в този момент почувства, че земята под краката й вибрира. Върху нея се спусна сянка и когато вдигна очи, с изумление видя жълтеникавия корем на огромно животно. Беше твърде слаба, за да реагира, дори не успя да вдигне глава.
Последното, което видя, беше големият крак, който стъпи в калта до нея, чу тихо хъркане. Тогава, внезапно и неочаквано, я обзе пълно изтощение и Сара Хардинг се свлече на земята по гръб. Затвори очи и загуби съзнание.
Доджсън
Луис Доджсън се качи на изработения по поръчка джип на няколко метра от брега на реката и затръшна вратата. Хауърд Кинг кършеше пръсти до него.
— Как можа да постъпиш така с нея!?
— Как? — попита Джордж Бейзълтън от задната седалка.
Доджсън не отговори, а завъртя контактния ключ и моторът забоботи. Включи четворната предавка и подкара нагоре по склона, към джунглата.