— Като вземем предвид, че самите ние сме тук само от три милиона години — обади се Еди.
— Да не си придаваме важност — възрази Малкълм. — Преди три милиона години на Земята не е имало хора, а вид невзрачни маймуни. Човешки същества, които могат да бъдат признати за такива, има само от трийсет и пет хиляди години. Тогава предците ни са рисували животни в пещерите на днешните Франция и Испания, за да бъде ловът им успешен. Трийсет и пет хиляди години. Това е нищо в сравнение с историята на Земята. Ние сме новопристигнали.
— Добре…
— И естествено унищожавали сме цели видове дори и преди трийсет и пет хиляди години. Пещерните хора убивали толкова много дивеч, че на няколко континента редица видове животни изчезнали. В Европа е имало лъвове и тигри. В Калифорния — жирафи и носорози. Преди десет хиляди години предците на днешните американски индианци унищожили и последните мамути. Тази човешка черта не е нищо ново, както виждате…
— Иън…
— Ами да, факт е… колкото и да твърдят днешните празноглавци, че е нещо съвсем ново.
— Иън, ти говореше за динозаврите.
— Да. Динозаврите. През сто и петдесетте милиона години, когато са живели на нашата планета, те достигнали такъв разцвет, че към крита е имало двайсет и една основни групи. Някои от тях като камаразавърът и фаброзавърът вече били измрели, но повечето остават активни през целия крит. Тогава внезапно, преди около шейсет и пет милиона години, изчезват всички групи динозаври. Остават само птиците. Въпросът е… какво е това?
— Нали твърдеше, че знаеш? — каза Торн.
— Не… имах предвид… какъв беше този звук? Не чухте ли нещо?
— Не — отвърна Торн.
— Спри.
Торн спря джипа и изключи мотора. Свалиха стъклата и почувстваха неподвижната обедна горещина. Нямаше никакъв ветрец. Ослушаха се.
Торн сви рамене.
— Не чувам нищо. Какво според теб…
— Ш-ш-шт! — прекъсна го Малкълм, сложи длан зад ухото си и се вслуша напрегнато през прозореца. След малко се обърна и каза: — Мога да се закълна, че чух ръмжене на двигател.
— Двигател? Искаш да кажеш двигател с вътрешно горене?
— Да. — Посочи на изток и добави: — Стори ми се, че идва оттам.
Вслушаха се пак, но не чуха нищо.
Торн поклати глава.
— Не мога да си представя тук да има бензинов двигател, Иън. На острова няма бензин.
Радиостанцията изпращя.
— Доктор Малкълм? — обади се Арби от караваната.
— Да, Арби.
— Кой друг е на този остров?
— Как така кой друг?
— Включете монитора си.
Торн натисна копчето. Появи се картина от една от камерите за наблюдение — тясна наклонена долина на изток. Видяха склона, притъмнял под дърветата. Един клон скриваше по-голямата част от гледката, но не доловиха никакво движение. Беше тихо и спокойно.
— Какво видя, Арби?
— Гледайте внимателно.
След малко нещо помръдна между листата, после още веднъж. Торн си даде сметка, че това е човешка фигура, която се спускаше — полуизправена, полуседнала — надолу по склона. Дребно, стегнато телосложение, къса черна коса.
— По дяволите! — възкликна Малкълм и се усмихна.
— Знаеш ли кой е това?
— Естествено. Сара.
— Тогава да идем да я вземем. — Торн посегна към радиостанцията и натисна бутона.
— Ричард?
Никой не отговори.
— Ричард, чуваш ли ме?
Малкълм въздъхна.
— Страхотно. Не отговаря. Сигурно е решил да се поразходи. Заради изследванията си…
— Точно това ме притеснява — каза Торн. — Еди, вземи мотоциклета и една карабина. Виж какво прави Левин. Ние ще вземем Сара.
Пътеката
Левин тръгна по пътеката, все по-навътре в джунглата. Паразаврите бяха някъде напред и вдигаха силен шум, защото се провираха през храсталаците и дърветата. Поне разбра защо се движеха един след друг — просто нямаше друг начин да минат през гъстата тропическа растителност.
Тръбенето им не бе престанало нито за миг, но Левин долови, че сега то бе по-различно — по-високо, по-възбудено. Продължи забързано напред, покрай мокрите листа на папратите, които бяха по-високи от него. Докато следваше крясъците на животните, започна да долавя и някаква миризма — сладникаво-кисела, люта. Имаше усещането, че става все по-наситена.
Нещо се бе случило там напред, вече нямаше никакво съмнение. Крясъците на паразаврите станаха резки, кратки, почти като кучешки лай. Струваха му се изпълнени с безпокойство. А какво би могло да обезпокои животно, високо шест и дълго десет метра?