Кинг и Бейзълтън също излязоха от храстите и застанаха до него. Маязаврите продължаваха да не им обръщат внимание.
— Удивително — промърмори Бейзълтън.
— Можем само да се радваме — отвърна Доджсън и включи устройството в ръката си.
Разнесе се непрекъснат, пронизителен писък. Маязаврите веднага обърнаха глави към източника му и зареваха. Изглеждаха обезпокоени, объркани. Доджсън завъртя скалата и звукът стана още по-висок и силен.
Животните се раздвижиха и тръгнаха по-надалеч от болезнения звук. Събраха се в отвъдния край на голата местност, а някои от тях дори започнаха да уринират в тревогата си. Други се скриха в гората и изоставиха гнездата. Бяха ядосани, но останаха настрана.
— Хайде, вървете — нареди Доджсън.
Кинг слезе в най-близкото гнездо и изпъшка, когато вдигна първото яйце — беше тежко и ръцете му едва го обхващаха. Маязаврите зареваха още по-силно, но никой от тях не помръдна. Бейзълтън също влезе в гнездото, взе друго яйце и последва Кинг до джипа. Доджсън заотстъпва, като държеше устройството насочено към маязаврите. Изключи звука едва когато стигна до първите храсти.
Маязаврите веднага се върнаха по местата си, но сякаш бяха забравили какво се е случило преди минута. След малко отново започнаха да слагат трева върху гнездата. Доджсън се обърна и тръгна към колата, необезпокояван от нищо.
Глупави животни, помисли си той. Бейзълтън и Кинг вече поставяха яйцата в големия контейнер и старателно ги увиваха в меките уплътнения. И двамата се усмихваха като деца.
— Това беше удивително!
— Страхотно, невероятно!
— Какво ви казах? — попита Доджсън. — Нищо работа. — Погледна часовника си и добави: — Ако върви така, ще приключим и след по-малко от четири часа.
Качи се зад волана и запали двигателя. Бейзълтън се качи на задната седалка. Кинг седна отпред и извади картата.
— Следващото гнездо! — изкомандва Доджсън.
Наблюдателницата
— Казвам ти, че няма нищо — заяви Левин с раздразнение. Потеше се от задушаващата жега под алуминиевия покрив на наблюдателницата. — Виж, дори не е пробило кожата.
Протегна напред ръката си. Виждаха се зачервени следи от зъби, но само толкова.
— Добре — каза Еди, — но ухото ти кърви малко.
— Не чувствам нищо — възрази Левин. — Едва ли е сериозно.
— Не е сериозно, но все пак трябва да го почистя — настоя Еди и отвори аптечката.
— Предпочитам да продължа наблюденията.
Динозаврите бяха на по-малко от километър и се виждаха много добре. В неподвижния въздух чуваше дори дишането им.
Чуваше дишането им.
Или поне щеше да го чува, ако този младеж го оставеше на мира.
— Слушай — каза Левин, — знам защо съм тук. Ти дойде в края на един много интересен и успешен експеримент. Всъщност аз извиках динозаврите, защото изимитирах крясъка им.
— Така ли? — учуди се Еди.
— Да, точно така. Затова тръгнаха към гората. Не мисля, че имам нужда от помощта ти…
— Работата е — прекъсна го Еди, — че ухото ти е изцапано с онези динозавърски лайна и освен това кърви. Просто ще го почистя и толкова. — Намокри един тампон с дезинфектант. — Може да те защипе малко.
— Не ме интересува, имам друга… Ох!
— Не мърдай. Ще стане веднага.
— Това е абсолютно ненужно.
— Ако останеш неподвижен за секунда, ще приключа. Ето. — Махна тампона. Левин видя, че е изцапан в кафяво и малко червено. Точно както предполагаше — раната беше незначителна. Докосна ухото си — изобщо не го болеше.
Еди затвори аптечката, а Левин присви очи към равнината.
— По дяволите! — изсумтя Еди. — Колко горещо е тук!
— Да — отвърна Левин и сви рамене.
— Пристигна Сара Хардинг и мисля, че вече са я закарали при караваната. Искаш ли да се върнеш?
— Не виждам защо — каза Левин.
— Помислих си, че може би ще искаш да й кажеш „здрасти“ или нещо такова.
— Моята работа е тук — изсумтя Левин, обърна се и вдигна бинокъла.
— Е? — подкани го Еди пак. — Идваш или не?