— И през ум не ми минава — каза Левин. — За нищо на света. Ако ще да минат и шейсет и пет милиона години.
Караваната
Кели Къртис се заслуша в шумоленето на душа. Не можеше да повярва. Погледна калните дрехи, захвърлени небрежно върху леглото. Шорти, риза с къси ръкави.
Истинските дрехи на Сара Хардинг.
Не успя да се въздържи — протегна ръка и ги докосна. Забеляза тъканта, протритите места, копчетата, които не подхождаха. Около джобовете имаше някакви стари червеникави петна, може би от кръв?
— Кели?
Сара я викаше от банята.
Помнеше името й.
— Да? — обади се Кели. По гласа й си личеше колко се вълнува.
— Има ли шампоан?
— Ще потърся, доктор Хардинг — извика Кели и бързо заотваря чекмеджетата. Мъжете бяха в другото отделение и ги бяха оставили сами. Затършува трескаво, затваряше ги с трясък.
— Слушай — извика Сара, — и да не намериш, не е страшно.
— Търся…
Най-накрая на умивалника видя зелена пластмасова бутилка.
— Да, доктор Хардинг, но…
— Дай ми това. Едно и също е, все ми е едно. — Сара подаде ръка през завесата и пое бутилката. — И името ми е Сара.
— Добре, доктор Хардинг.
— Сара.
— Добре, Сара.
Сара Хардинг беше обикновен човек.
Кели седна на стола в кухнята и като омагьосана зачака доктор Хардинг… Сара… да поиска още нещо. Чуваше я как си тананика под душа… След малко водата спря, ръката й се протегна навън и откачи кърпата от куката. След това излезе, увита в нея.
Сара прокара пръсти през късата си коса и това беше всичко, което направи за външния си вид.
— Така е по-добре — каза тя. — Бива си я тази каравана. Джак наистина е свършил добра работа.
— Да — кимна Кели. — Хубава е.
Сара се усмихна.
— На колко години си, Кели?
— На тринайсет.
— Какво прави това? Осми клас?
— Седми.
— Седми клас — повтори Сара замислено.
— Доктор Малкълм остави някакви дрехи за вас — каза Кели. — Смяташе, че ще са по мярка.
Посочи чистите къси панталони и фланелката.
— Чии са?
— Май на Еди.
Сара ги вдигна.
— Може и да свършат работа.
Отиде в отделението за спане и започна да се облича.
— Каква искаш да станеш, когато пораснеш, Кели? — попита след малко.
— Не знам — отвърна Кели.
— Това е много добър отговор.
— Така ли? — Майка й винаги я караше да си намери някаква почасова работа и да реши какво иска да направи с живота си.
— Да — каза Сара. — Никой умен човек не знае какво иска да стане, докато не навърши двайсет или трийсет.
— О…
— Кой предмет обичаш най-много в училище?
— Мисля, че математиката — отговори Кели донякъде с чувство за вина.
Сара, изглежда, го долови, защото попита:
— Че какво й е на математиката?
— Момичетата не ги бива по математика… искам да кажа… знаете.
— Не, не знам — отсече Сара.
Кели се стресна. Беше доловила топлите чувства на Сара Хардинг, но сега й се струваше, че те се стапят — като че ли беше дала неправилен отговор на взискателен учител. Реши да си замълчи. Зачака.
След малко Сара се появи отново, облечена с възшироките дрехи на Еди. Седна и започна да обува ботушите. Държеше се непринудено, естествено.
— Какво искаше да кажеш с това, че момичетата не ги бива по математика?
— Всички казват така.
— Кой например?
— Учителите.
Сара въздъхна.
— Браво — каза тя и поклати глава. — Учителите…
— А другите деца ме наричат „мозък“. Такива работи… знаете.
Кели изрече всичко това на един дъх. Не можеше да повярва, че го казва на Сара Хардинг, която изобщо не познаваше, освен от статиите за нея и снимките, но… това беше истината. Сара Хардинг беше тук и тя й говореше за личните си проблеми, за нещата, които я разстройваха.
Сара се усмихна весело.
— Е, ако те наричат така, сигурно те бива по математика, а?
— Предполагам.
— Това е чудесно, Кели.
— Работата е, че момчетата не харесват момичета, които са прекалено умни.
Сара повдигна вежди.
— Така ли?
— Ами… така казват всички.
— Кой например?
— Например майка ми.