— Не можех да го оставя просто така — каза Еди. — Помислих си, че бихме могли да оправим счупения крак.
— Но, Еди… — поклати глава Малкълм.
— Бих му една инжекция морфин от аптечката — продължи Еди — и го донесох. Виждате ли? Кислородната маска му е почти по мярка.
— Еди — каза Малкълм, — така не бива да се прави.
— Защо? Какво пречи? Ще го излекуваме и ще го върнем.
— Това е намеса в системата.
Радиото изпращя.
— Постъпката ти е удивително неразумна — обади се Левин. — Удивително.
— Благодаря ти, Ричард — отвърна Торн.
— Изцяло съм против да водим животни при караваните.
— Сега вече е късно да мислим за това — намеси се Сара. Тя застана до раненото животно и започна да прикрепя електродите към гръдния му кош. Чуха пулса. Беше много ускорен, повече от сто и петдесет удара в минута. — Колко морфин му сложи?
— Ами… — отговори Еди. — Колкото… знаеш, цялата спринцовка.
— Колко е това? Десет кубика?
— Струва ми се. Може би двайсет.
Малкълм я погледна.
— Колко време ще трае ефектът?
— Нямам представа — отвърна тя. — Упоявала съм лъвове и чакали. При тях дозата е в зависимост от телесното тегло. С малките обаче нещата са непредсказуеми. Може би няколко минути, може би няколко часа. За малките тиранозавърчета обаче не знам абсолютно нищо. По принцип това зависи от метаболизма, обмяната на веществата, а доколкото виждам, тук нещата са доста ускорени, както при птиците. Сърцето бие много учестено. Искам само да кажа, че трябва да го махнем оттук колкото е възможно по-бързо.
Тя взе малкия трансдюсер на ултразвуковия видеозон и го доближи до крака на животинчето. Обърна се през рамо, за да види екрана, но Кели и Арби бяха застанали пред него.
— Моля ви, дръпнете се. Нямаме много време. Моля ви.
Те отстъпиха назад. Сара огледа зелено-белите очертания на крака и костите. Много приличаха на птичи, на лешояд или на щъркел. Придвижи трансдюсера и пак се вгледа в изображението.
— Да… ето ги костите на стъпалото… ето ги тибията и фибулата, двете основни кости в долната част на крака…
— Защо костта е с различни оттенъци? — попита Арби. По костите се забелязваха бели петна.
— Защото животното е малко — отговори Сара. — Костната му система не се е калцирала напълно. Вероятно това животинче още не може да ходи. Ето, вижте колянната става. Това са кръвоносните съдове, които оросяват капсулата…
— Откъде знаеш толкова много за костите? — попита Кели.
— Налага се. Често изследвам оставените от хищниците скелети, за да установя какви животни ядат. За това е нужно да познаваш разликите помежду им. — Премести още веднъж трансдюсера. — Пък и баща ми беше ветеринарен лекар.
— Баща ти е бил ветеринар? — попита Малкълм.
— Да. В зоологическата градина на Сан Диего. Специалист по птиците. Само че не виждам… можеш ли да увеличиш това?
Арби натисна едно копче и образът се уголеми два пъти.
— Така е добре. Ето го. Виждате ли?
— Не.
— Средата на фибулата. Ето тук. Тънката черна линия. Това е фрактура, малко над епифизата.
— Тази тук ли? — попита Арби.
— Да. Тази малка черна линия означава смърт за това животно — отбеляза Сара. — Фибулата няма да зарасне правилно и глезенът няма да може да носи теглото. Животното няма да е в състояние да тича, дори и да ходи. Ще остане осакатено и някой хищник ще го довърши само след няколко седмици.
— Но ние можем да наместим костта — каза Еди.
— Е, добре — кимна Сара. — А какво ще използваш за шина?
— Диестераза — отговори Еди. — Донесох цял килограм, за лепило. Това е полимерна смола и когато се втвърди, става като камък.
— Чудесно… само че и това ще го убие.
— Така ли?
— Животното расте, Еди. За няколко седмици ще стане доста по-голямо от сега. Трябва материал, който сега е здрав, но с времето ще се разложи, износи или счупи. След две-три седмици, когато кракът оздравее. Можеш ли да предложиш нещо?
Еди се намръщи.
— Не знам.
— Е, нямаме много време — отбеляза Сара.
— Шефе? — каза Еди на Торн. — Това прилича на тестовете, които някога даваше на студентите. Как да направим шина за динозавър, като използваме тоалетна хартия и полимерна смола.