— Какво?
— Бедата е, че не знам точно какво. И не искам да тревожа никого. Все пак вземи децата и ги доведи при мен за известно време, какво ще кажеш? Съветвам те да дойдеш и ти, с Еди.
— Съветваш ме да се махна оттук. Смяташ ли, че наистина се налага?
— С една дума — отговори Левин, — да.
Когато забиха спринцовката във врата на тиранозавърчето, то изпусна въздуха от дробовете си шумно и се отпусна върху стоманения плот. Сара намести кислородната маска на муцуната му и се обърна към монитора, за да види пулса, но Арби и Кели отново бяха застанали пред него.
— Деца, моля ви.
Торн се върна и плесна с ръце.
— Добре, деца, отиваме на наблюдателницата. Да тръгваме!
— Сега? — учуди се Арби. — Но ние искаме да гледаме как…
— Не, не, не! — прекъсна го Торн. — Доктор Малкълм и доктор Хардинг имат нужда от място, за да работят. Време е да ги оставим на спокойствие. Ще наблюдаваме динозаврите цял следобед.
— Но, доктор Торн…
— Да не спорим. Тук пречим и затова излизаме. Еди ще дойде също. Да оставим двете влюбени птички да работят на спокойствие.
След малко потеглиха. Вратата на караваната се затръшна след тях. Сара Хардинг чу жуженето на джипа, намести отново кислородната маска и каза:
— Влюбени птички?
Малкълм сви рамене.
— Левин…
— Негова ли беше идеята да прогони всички?
— Вероятно.
— Знае ли нещо, което ние не знаем?
Малкълм се засмя.
— Сигурен съм, че си го мисли.
— Е, да започваме с шината. Искам да приключим бързо и да върнем малкото в гнездото.
Наблюдателницата
Когато стигнаха до наблюдателницата, слънцето се бе скрило зад ниски облаци. Еди спря джипа под алуминиевата конструкция на наблюдателницата и се качиха горе. Цялата долина беше окъпана в мека оранжева светлина. Завариха Левин с лепнат за очите бинокъл. Не им се зарадва.
— Не се движете много — каза той с раздразнение.
От наблюдателницата се откриваше величествена гледка към долината. Някъде на север проблясваха светкавици. Захладняваше и във въздуха се усещаше електричество.
— Буря ли ще има? — попита Кели.
— Така изглежда — кимна Торн.
Арби погледна замислено металния покрив на наблюдателницата.
— Колко ще стоим тук?
— Ще постоим — отвърна Торн. — Това е единственият ни ден тук. Хеликоптерите ще дойдат утре сутринта. Помислих си, че заслужавате да видите динозаврите още веднъж.
Арби присви очи.
— А каква е истинската причина?
— Аз я знам — обади се Кели с тон на вряла и кипяла в светските дела.
— Така ли? Каква е?
— Доктор Малкълм иска да остане сам със Сара, глупчо.
— Защо?
— Защото са стари приятели — отвърна Кели.
— Е, и? Ние само щяхме да гледаме.
— Не — възрази Кели. — Искам да кажа, че са стари приятели.
— Знам какво имаш предвид. Не съм глупак.
— Престанете — намеси се Левин, без да сваля бинокъла от очите си. — Изпускате най-интересното.
— Какво е то?
— Трицератопсите долу край реката. Нещо ги безпокои.
Пиеха кротко вода, но сега започнаха да реват неспокойно. Звуците, които издаваха, бяха необичайно пискливи за толкова големи животни — напомняха скимтящи кучета.
Арби се вгледа нататък и каза:
— Има нещо при дърветата. От другата страна на реката, срещу тях.
Наистина, под листата се долавяше движението на нещо тъмно.
Стадото на трицератопсите се раздвижи и животните започнаха да се скупчват и да застават в кръг, насочили извитите си рога към невидимата заплаха на отсрещния бряг. В средата на кръга остана едно малко, което скимтеше от страх. Възрастно животно, вероятно майка му, отиде при него, побутна го с муцуна и то млъкна.
— Виждам ги — обади се Кели. — Това са раптори. Ето там.
Трицератопсите се бяха обърнали срещу тях. Възрастните ревяха и клатеха заплашително острите си рога. Направиха нещо като преграда от движещи се остриета. Координацията помежду им беше несъмнена — това бе групова защита срещу хищниците.
Левин се усмихна щастливо.
— Досега не е имало никакви доказателства за подобно поведение — каза той доволно. — Всъщност повечето палеонтолози не вярват, че такова нещо е възможно.