Доджсън
Доджсън се събуди от шумно цвърчене, сякаш от стотици малки птички. Като че идваше от всички посоки. Постепенно осъзна, че лежи по гръб под наклон, върху влажна земя. Опита се да се надигне, но тялото го болеше и бе много тежко. Сякаш някаква тежест притискаше коленете, стомаха, гърдите му. Беше му трудно да диша.
И му се спеше, ужасно му се спеше. Не искаше нищо друго, само да спи. Отново започваше да се унася, да губи съзнание, но нещо дърпаше ръката му. Пръстите, един по един. Като че ли искаше да го върне в реалността. Бавно, много бавно.
Доджсън отвори очи.
Край ръката му стоеше малък зелен динозавър. Той се наведе, захапа един от пръстите му с малките си челюсти и дръпна. Имаше кръв. Късчета плът от пръстите му вече бяха изгризани.
Изтегли ръката си, изненадан, и изведнъж цвърченето стана по-силно. Огледа се и видя, че е заобиколен от тези малки динозаври — бяха се качили дори по краката и гърдите му. Не по-големи от кокошки, те буквално го кълвяха бързо, нахално, по стомаха, бедрата, чатала…
Доджсън скочи на крака отвратен и разпръсна гущерите, които зацвърчаха ядосано. Малките животни се отдалечиха на няколко крачки и спряха, обърнаха се към него и го загледаха, без да показват и следа от страх. Напротив, стори му се, че чакат.
Тогава си даде сметка какви са. Прокомпсогнатуси. Компита.
Мършояди.
Боже, помисли си, смятали са ме за умрял!
Олюля се, едва запази равновесие. Болката го сряза, зави му се свят. Малките животни продължаваха да цвърчат и да следят с поглед всяко негово движение.
— Хайде — подвикна им, — чупката!
Не помръднаха. Стояха по местата си, обръщаха глави наляво-надясно и чакаха.
Доджсън наведе глава и се погледна — ризата и панталоните му бяха скъсани на стотици места. От десетки малки ранички течеше кръв. Чувстваше се замаян и опря ръце на коленете си. Пое дълбоко дъх и продължи да гледа как кръвта му капе по осеяната със сухи листа земя.
Боже мой, помисли си. Отново пое дъх.
Животните видяха, че не се движи и започнаха да пристъпват напред. Той се изправи и те се отдръпнаха, но само след миг се върнаха напред. Едно от тях се приближи. Доджсън го изрита злобно и го изпрати на няколко метра. То изпищя тревожно, но се приземи като котка — без да му стане нищо.
Останалите стояха там, където бяха.
Чакаха.
Огледа се и видя, че става тъмно. Часовникът му показваше шест и четирийсет. Оставаха само няколко минути дневна светлина. Под короните на дърветата вече беше съвсем тъмно.
Трябваше да се махне оттук, при това бързо. Погледна компаса на каишката на часовника си и тръгна на юг. Беше доста сигурен, че реката е на юг. Там беше лодката. На лодката щеше да е в безопасност.
Когато тръгна, малките зелени животни зацвърчаха възбудено и го последваха на почтително разстояние. Даде си сметка, че са десетки. В тъмнината очите им светеха със светлозелен блясък.
Цялото тяло го болеше. Всяка стъпка беше мъчителна. Едва запазваше равновесие. Губеше кръв и много, много му се спеше. Едва ли щеше да се добере до реката. Едва ли щеше да измине и двеста метра. Спъна се в някакъв корен и падна. Изправи се бавно. По изпоцапаните му с кръв дрехи полепнаха боклуци.
Погледна назад, към зелените очи, които го следваха, и се насили да продължи напред. Само още малко, помисли си. Тогава точно напред видя, че през листата се процежда светлина. Лодката ли беше това? Закрачи малко по-бързо, следван от цвърченето на прокомпсогнатусите.
Излезе от храсталаците и видя малка постройка — като градинска барака или караулка — с ламаринен покрив. Имаше квадратен прозорец, който светеше. Пак падна, надигна се на колене и измина разстоянието дотам пълзешком. Стигна до вратата, увисна на дръжката и отвори.
Вътре нямаше никого. От пода излизаха някакви тръби. Някога те бяха свързани с машини, но сега машините ги нямаше — на пода личаха ръждивите петна, където някога са били монтирани.
В ъгъла светеше електрическа крушка. Беше свързана с реле, така че се палеше само вечер. Нея беше видял през храсталаците. Нима на този остров имаше електричество? Как беше възможно? Все едно. Залитна напред и влезе. Затвори вратата зад себе си и се свлече на голия бетон. През мръсните стъкла видя компитата — подскачаха ядосано. Засега обаче беше в безопасност.
Разбира се, трябваше да продължи. По някакъв начин трябваше да се измъкне от този гаден остров. Да, но как, помисли си.