По-късно.
Щеше да мисли за всичко това по-късно.
Доджсън отпусна глава върху влажния бетон и заспа.
Караваната
Сара Хардинг постави алуминиевата шина на крака на малкото тиранозавърче. Животното още беше в безсъзнание, дишаше леко, не се движеше. Тялото му беше отпуснато. Кислородът шумолеше едва чуто.
Тя дооформи алуминиевото фолио в маншет, дълъг петнайсет сантиметра, и с малка четка започна да нанася смолата.
— Колко раптори има? — попита тя. — Когато ги видях, преброих девет, но не съм сигурна.
— Струва ми се, че са повече — каза Малкълм. — Единайсет или дванайсет.
— Дванайсет? — Вдигна очи към него. — На този малък остров?
— Да.
Докато размазваше смолата, вътрешността на караваната се изпълни с остра миризма, като на лепило.
— Знаеш ли какво си мисля? — попита Сара.
— Да — кимна Малкълм. — Че има твърде много.
— Прекалено много, Иън — каза тя, без да престава да работи. — Не мога да разбера. В Африка например активните хищници като лъвовете са разпръснати на големи площи. Пада се по един лъв на всеки десет квадратни километра. На места и на петнайсет. Екологията може да издържи само по толкова. На малък остров като този не би трябвало да има повече от пет раптора. Подръж това малко.
— Да, така е, но не забравяй, че плячката им тук е с големи размери… някои от тези животни тежат по двайсет-трийсет тона.
— Не съм убедена дали това е от значение, но да приемем, че е. Ще удвоя преценката си и ще кажа, че би трябвало да има десет раптора. Ти обаче твърдиш, че са дванайсет. Освен тях има и други големи хищници, като тиранозаврите например.
— Да, така е.
— Твърде много са — поклати глава тя.
— Животните тук са гъсто населени — отбеляза Малкълм.
— Не достатъчно гъсто. Изследванията на хищниците… независимо дали са тигрите в Индия или лъвовете в Африка… показват в общи линии, че на един хищник се падат около двеста животни, с които той се храни. Това означава, че за да се поддържат двайсет и пет хищника, на този остров трябва да има поне пет хиляди други животни, а това не е така.
— Не е.
— Колко животни общо има тук според теб?
Малкълм сви рамене.
— Към двеста. Най-много петстотин.
— Разликата е твърде голяма, Иън. Подръж тук малко, за да придърпам лампата.
Сара завъртя нагряващата лампа над крака на тиранозавърчето, за да втвърди смолата по-бързо, и намести кислородната маска.
— Островът не би могъл да поддържа толкова хищници — продължи тя. — Но въпреки всичко те са тук.
— Как би могло да се обясни? — попита Малкълм.
Сара поклати глава.
— Трябва да има източник на храна, за който не знаем.
— Изкуствен ли имаш предвид? Не мисля.
— Не изкуствен. Ако се хранят изкуствено, животните стават питомни. Не забелязах подобно нещо. Единствената друга възможност, която ми идва на ум, е тревопасните животни да се размножават много бързо, да растат бързо и да умират млади.
— Забелязах — каза Малкълм, — че и най-големите животни тук изглеждат по-малки, отколкото бих предположил. Като че ли не са се развили напълно. Може би хищниците ги убиват рано.
— Може би — кимна Сара. — Само че, ако популацията на хищниците се изхранваше само с наличните на острова животни, наоколо щеше да е осеяно със скелети и остатъци. Видял ли си такова нещо?
Малкълм поклати глава.
— Не. Всъщност, като се замисля, не съм видял нито един скелет.
— Аз също. — Дръпна лампата настрани. — Иън, има нещо странно на този остров.
— Знам — отвърна той.
— Да?
— Да, Подозирах го от самото начало.
Изтрещя гръмотевица. Равнината пред наблюдателницата беше тъмна и притихнала — чуваше се само далечното ръмжене на рапторите.
— Може би трябва да се връщаме — каза Еди угрижено.
— Защо? — учуди се Левин. Беше си сложил очилата за нощно виждане, доволен, че се е сетил да ги вземе. През тях светът изглеждаше оцветен в бледозелено. Съвсем ясно виждаше рапторите около останките на жертвата и изпотъпканата трева наоколо. Трупът отдавна беше изяден, но все още се чуваше хрущенето на костите, които рапторите глозгаха.
— Мисля си — отвърна Еди, — че сега, след като се стъмни, ще е по-безопасно в караваната.