— Чувам те, Джак.
— Какво става?
— Не знам. Прожекторите се запалиха сами. Мисля, че нещо е активирало сензорите, но нямам представа какво. Нищо не се вижда навън.
— Въздухът изстива бързо — отбеляза Еди. — Може да се е образувало някакво течение.
— Иън? — попита Торн. — Всичко наред ли е?
— Да, съвсем. Не се безпокой.
— Оставихме чувствителността на тези сензори прекалено висока — обади се Еди. — Предупредих още в самото начало.
Левин се намръщи, но не каза нищо.
Най-накрая Сара пусна крака на тиранозавърчето, уви го в одеяло и го привърза за плота с ремъци. Приближи се до Малкълм и погледна през прозореца.
— Какво мислиш, че е? — попита го тя.
Малкълм сви рамене.
— Според Еди системата е прекалено чувствителна.
— Така ли е?
— Не знам. Не е подлагана на сериозни изпитания.
Огледа дърветата по периметъра на поляната, за да долови някакво движение. След това му се стори, че чува тихо хъркане, почти ръмжене. Долетя и отговор, някъде от другата страна. Отиде до отсрещния прозорец и пак се вгледа в тъмнината. Дойде и Сара, тя също впери поглед в притъмнелите дървета. Малкълм бе стаил дъх, беше напрегнат. След малко Сара въздъхна.
— Нищо не виждам, Иън.
— И аз.
— Било е фалшива тревога.
Тогава почувстваха вибрациите — дълбоко, резониращо тупкане по земята, което достигна до тях през пода на караваната. Малкълм погледна Сара. Очите й се разшириха.
Знаеше какво беше това. Усетиха го отново, този път съвсем отчетливо.
— Иън… виждам го! — прошепна тя и посочи към най-близките дървета.
Той погледна натам.
— Какво?
Тогава съзря голямата глава — показваше се над листата и се обръщаше наляво и надясно, сякаш се ослушваше. Беше възрастен тиранозавър рекс.
— Иън — прошепна Сара отново, — има още един.
Вдясно от първия тиранозавър се появи главата на втори. Беше по-едър, женски. Животните изреваха и бавно излязоха от дърветата. Силната светлина ги заслепи и те запримигваха.
— Това родителите ли са?
— Не знам. Вероятно.
Малкълм погледна малкото. То все още беше в безсъзнание. Дишаше равномерно, одеялото се повдигаше и спускаше.
— Какво правят тук? — попита Сара.
— Не знам.
Животните продължаваха да стоят недалеч от дърветата. Сякаш се колебаеха, чакаха.
— Малкото си ли търсят?
— Сара, моля те.
— Питам сериозно.
— Това е абсурдно.
— Защо? Сигурно са разбрали, че е тук.
Тиранозаврите вдигнаха глави, стиснаха челюсти. Озърнаха се вляво и вдясно, съвсем бавно, после направиха крачка напред, към караваните.
— Сара — каза Малкълм, — гнездото е на километри оттук. Няма как да са разбрали.
— Откъде си сигурен?
— Сара…
— Нали самият ти твърдеше, че не знаем нищо за тези животни. Не знаем нищо за физиологията или биохимията им, за нервната им система, за поведението им. Не знаем нищо и за сетивата им.
— Да, но…
— Това са хищници, Иън. Имат отлично зрение, отличен слух, отлично обоняние.
— Да, предполагам, че е така.
— Но не знаем с какво друго разполагат.
— Какви способности? — попита Малкълм.
— Иън, има и други сетивни способности. Змиите долавят инфрачервените лъчи. Прилепите се ориентират с помощта на ултразвук. Птиците и костенурките улавят земното магнитно поле и благодарение на това мигрират. Възможно е динозаврите да имат сетивни способности, за които дори не подозираме.
— Сара, това е нелепо.
— Така ли? Тогава би ли ми обяснил защо са тук?
Динозаврите бяха притихнали недалеч от дърветата. Не издаваха никакви звуци, но продължаваха да движат главите вляво и вдясно.
Малкълм се намръщи.
— Сякаш се оглеждат — каза той.
— Срещу светлината на тези силни прожектори? Не, Иън, заслепени са и не биха могли да видят каквото и да било.
Малкълм си даде сметка, че е права, но животните продължаваха да обръщат главите си вляво и вдясно.
— Какво правят тогава? Душат ли?
— Не. Главите им са високо. Ноздрите им не се движат.
— Ослушват се?
Сара кимна.
— Може би.
— А какво чуват според теб?
— Може би малкото.
Той се обърна назад към плота.