— Сара, малкото е упоено.
— Знам.
— Не издава никакви звуци.
— Не издава звуци, които бихме могли да чуем. — Вгледа се в тиранозаврите. — Иън, все пак те правят нещо. Поведението им не е случайно, но ние не знаем какво означава.
Левин насочи очилата за нощно виждане към караваните и видя двата тиранозавъра, застанали недалеч от края на джунглата. Движеха главите си някак странно, едновременно.
Направиха няколко колебливи крачки към караваните, вдигнаха глави, огледаха се вляво и вдясно и след това сякаш взеха решение. Тръгнаха бързо, решително напред, през поляната.
— Светлината — долетя гласът на Малкълм по радиото. — Привлича ги светлината.
След миг прожекторите угаснаха и всичко потъна в тъмнина. Вторачиха се натам с присвити очи.
— Мисля, че това ги спря — обади се Малкълм.
— Какво става? — попита Торн Левин.
— Нищо особено.
— Какво правят?
— Стоят на едно място.
Тиранозаврите бяха спрели, сякаш объркани от внезапната промяна. Чуваше се ръмженето им, но то бе по-скоро израз на смущение. Въртяха големите си глави, отваряха челюсти, ала не продължаваха към караваните.
— Какво правят? — попита Кели.
— Чакат — отговори Левин. — Поне за момента.
Имаше чувството, че тиранозаврите са неспокойни. Караваните вероятно представляваха сериозна, тревожеща промяна в околната им среда. Може би щяха да се обърнат и да се отдалечат. Въпреки огромните си размери те бяха предпазливи, дори боязливи животни.
Изръмжаха още веднъж и той видя как се отправят към притъмнелите каравани.
— Иън, какво ще правим?
— Проклет да съм, ако знам — прошепна Малкълм.
Клекнаха един до друг на пода, за да не се виждат през прозорците. Тиранозаврите приближаваха решително — усещаха стъпките на двете десеттонни животни.
— Идват право към нас!
— Забелязах — кимна той.
Първият тиранозавър стигна до караваната и застана толкова близо, че закри прозореца. Виждаха се само силните му крака и коремът. Главата му беше високо горе, извън полезрението на Сара и Малкълм.
Вторият отиде от другата страна. Двете животни започнаха да обикалят караваните, да ръмжат и пръхтят. От тежките им стъпки подът вибрираше. Усетиха специфичната миризма на хищник. Едното животно закачи обшивката и се чу метално стържене.
Малкълм се уплаши не на шега. Беше заради миризмата, помнеше я от миналото. Започна да се поти. Обърна се към Сара и видя, че следи с поглед движенията на тиранозаврите. Беше напрегната.
— Не се държат като животни, излезли на лов — отбеляза тя.
— Кой знае! Все пак това не са лъвове.
Единият тиранозавър изрева — страховито, оглушително.
— Това не е лов, Иън. Те търсят.
След миг вторият тиранозавър изрева в отговор и голямата му глава се наведе надолу, към прозореца. Малкълм се залепи за пода, а Сара се просна върху него. Обувката й притисна ухото му.
— Всичко ще бъде наред, Сара — прошепна Малкълм. Тиранозаврите продължаваха да ръмжат. — Би ли се преместила малко?
Тя се дръпна настрани и той успя да надигне бавно глава и да погледне към прозореца. Голямото око на тиранозавъра се бе вторачило в него. Въртеше се в орбитата си. Големите челюсти се отваряха и затваряха. Топлият дъх на животното замъгляваше стъклото.
Главата се отдръпна назад и Малкълм пое дъх по-спокойно, но в следващия момент полетя обратно и се стовари върху караваната със страхотен трясък.
— Не се безпокой, Сара, караваната е много здрава.
— Нямам думи да ти опиша облекчението си — прошепна тя в отговор.
В това време удар нанесе другият тиранозавър. Окачването на осите изскърца. Двете животни започнаха да блъскат караваната от двете страни. Малкълм и Сара се затъркаляха по пода. Тя се опита да се улови за нещо, но още следващият удар я отпрати в другата посока. Подът се накланяше страховито. Оборудването изпопада от масите, задрънчаха изпочупени стъкла.
Изведнъж ударите престанаха и настъпи тишина.
Малкълм изсумтя и се надигна на коляно. Видя задницата на единия тиранозавър — животното се отдалечаваше.
— Какво да правим? — попита той едва чуто.
Радиостанцията изпращя.
— За Бога, изключи това нещо! — прошепна Сара.
Малкълм посегна към колана си и изключи апарата.
— Всичко е наред.