Някъде отгоре се чуваха удари. Тя обърна глава и видя цялата дължина на караваната, увиснала вертикално. Малкълм беше на около три метра по-нагоре, проснат върху краката на една от лабораторните маси. Не мърдаше.
— Иън? — извика Сара.
Не отговори. Не помръдна.
Караваната се разтресе отново, проскърца. Тогава разбра какво се бе случило — първата каравана висеше над пропастта и се люлееше свободно в пространството. Все още се държеше за задната, която бе горе, на равното. Свързваше ги само гумената хармоника. Тиранозаврите продължаваха да бутат.
— Иън! — извика тя. — Иън!
Стъпи на краката си, без да обръща внимание на болката. Зави й се свят. Зачуди се колко ли кръв е изгубила. Започна да се катери — облегалката на изкъртената седалка, после краката на първата лабораторна маса. Успя да се улови за една завинтена за стената ръкохватка. Караваната се люлееше под краката й.
След това се хвана за вратата на хладилника, промуши пръсти през решетката на един от рафтовете вътре… Опита дали е здрава и увисна на нея с цялото си тегло. Бавно успя да повдигне крака си и да стъпи в самия хладилник, после изтегли тялото си нагоре и успя да улови дръжката на фурната.
Истински алпинизъм, само че в някаква проклета кухня, помисли си.
Скоро стигна до Малкълм. Видя размазаното му лице. Стенеше. Опита да прецени дали раните му са опасни.
— Иън? — повика го.
Очите му бяха затворени.
— Съжалявам.
— Остави това.
— Аз те забърках в това.
— Иън? Можеш ли да се движиш? Добре ли си?
Той простена.
— Кракът ми.
— Иън, трябва да направим нещо.
Отгоре се разнесе ревът на тиранозаврите. Струваше й се, че е слушала този рев цял живот. Караваната се поклащаше и по малко пропадаше. Кракът й се изплъзна от хладилника и тя увисна изцяло на вратичката на фурната. Долният край на караваната беше на около пет метра.
Знаеше, че вратичката няма да издържи дълго.
Заопипва трескаво с крака, докато най-накрая не докосна нещо солидно. Стъпи. Погледна назад и видя, че е върху ръба на умивалника. Опита да намести стъпалото си, завъртя ръчката на крана и водата заля ботуша й.
Тиранозаврите продължаваха да реват и да блъскат. Караваната пропадаше все повече.
— Иън, нямаме много време. Трябва да направим нещо.
Той надигна глава и я погледна с безизразни очи. Отново проблесна мълния. Устните му се раздвижиха.
— Електричество…
— Какво искаш да кажеш?
— Електричеството е прекъснато.
Нямаше представа какво има предвид. Разбира се, че беше изключено. Спомни си — той самият го бе изключил преди известно време. Когато тиранозаврите приближаваха. Светлината ги бе обезпокоила, може би щеше да помогне и сега.
— Искаш да включа електричеството ли?
Малкълм кимна едва забележимо.
— Да, включи го.
— Как, Иън? — огледа се в тъмнината.
— Има табло.
— Къде?
Не й отговори. Сара протегна ръка, стисна рамото му, разтърси го.
— Къде е, Иън?
Посочи надолу.
Сара погледна нататък, видя висящите жици.
— Не мога. Счупено е.
— Нагоре…
Едва го чуваше. Спомни си, че в началото на втората каравана имаше още едно такова табло. Ако успееше да се добере до него, може би щеше да включи електричеството.
— Добре, Иън, ще опитам.
Започна да се катери. Долната част на караваната сега беше на десет метра под краката й. Тиранозаврите ревяха и блъскаха. Тя продължаваше нагоре.
Смяташе да мине през гуменото съединение, но когато стигна до него, видя, че е невъзможно. Беше усукано, нямаше никаква пролука.
Нямаше как да се качи във втората каравана.
Чуваше рева.
— Иън!
Погледна надолу, Малкълм не помръдваше.
Изведнъж, както висеше така, си даде сметка, че е победена. Още няколко удара отгоре и щяха да полетят в пропастта. Не бяха в състояние да направят нищо. Нямаха никакво време. Висеше в тъмнината, нямаше електричество, нямаше нищо…
Или? Някъде в тъмното, съвсем близо, чу жужене. Може би и тук, в този край на караваната имаше табло?
Ръцете и краката я боляха от усилието. Потърси с очи. Беше съвсем близо до задната част. Ако имаше второ табло, би трябвало да е някъде тук. Погледна през едното си рамо, после назад, през другото.