— Какво ще правим?
— Не знам, но ще се махнем оттук… Има ли въже?
Той кимна едва забележимо.
— Къде?
Посочи надолу, към предната част.
— Там долу, под арматурното табло.
— Хайде.
Тя се разкрачи и опря стъпалата си в двете срещуположни стени — като алпинист в комин. Двайсет метра по-надолу беше арматурното табло.
— Добре, Иън. Тръгваме.
— Няма да успея, Сара. Сериозно.
— Тогава ще те пренеса — каза тя.
— Но…
— Стига, по дяволите! Тръгваме!
Малкълм се напрегна, улови се за нещо с треперещи ръце. Десният му крак се влачеше. Сара почувства тежестта му. Стори й се огромна, имаше чувството, че ще полети надолу. Малкълм обви шията й с ръце, щеше да я задуши. Тя пое рязко дъх, спусна назад двете си ръце, улови го за бедрата и леко го повдигна, за да може той да я хване по-добре. Най-накрая започна да диша нормално.
— Извинявай — каза той.
— Няма нищо. Тръгваме.
Започна да се спуска надолу по вертикалния коридор, като се улавяше за каквото намери. На места имаше ръкохватки, а където нямаше, се държеше за дръжките на шкафове и чекмеджета, крака на маси, дори и мокета на пода, който не издържаше тежестта им и се късаше. На едно място мокетът се скъса на дълга ивица и двамата се хлъзнаха надолу. Сара успя да се закрепи с крака и да спре падането. Малкълм дишаше тежко. Ръцете му, увити около шията й, трепереха.
— Силна си — каза той.
— Да, но все пак съм жена — отговори тя мрачно.
Оставаше само метър и половина до таблото. Метър. Напипа някаква дръжка на стената и отпусна крака надолу. Пръстите й докоснаха кормилото. Приклекна бавно и остави Малкълм върху таблото.
Караваната скърцаше и се люлееше. Сара заопипва под таблото, напипа някаква кутия, отвори я. От нея с дрънчене се изсипаха някакви инструменти. Най-накрая намери въжето — найлоново, поне двайсет метра.
Надигна се погледна надолу, към дъното на пропастта. Вратата откъм кормилото беше точно до нея. Натисна дръжката и я отвори. Вратата се удари във външната стена на караваната и Сара почувства дъжда.
Показа се малко навън и погледна нагоре. Видя гладката метална обшивка, по която нямаше за какво да се уловиш. Отдолу обаче, прецени тя, трябваше да има оси, кутии и други удобни за стъпване неща. Наведе се, за да погледне, и в този момент чу дрънкане на метал.
— Най-накрая — възкликна някой и пред очите й изникна едър силует. Беше Торн, който се бе спуснал по долната страна на караваната.
— За Бога! — каза той. — Какво чакате? Писмена покана ли? Да се махаме оттук!
— Забавихме се заради Иън — отвърна тя. — Ранен е.
Типично, помисли си Кели, докато гледаше Арби. Когато станеше напечено, не беше в състояние да направи нищо. Твърде много емоции, твърде много напрежение, започваше да трепери, да се държи странно. Арби отдавна се бе обърнал с гръб към караваните и сега гледаше в обратната посока, към реката. Като че ли нищо не се бе случило. Типично.
Кели се обърна отново към Левин.
— Какво става сега?
— Торн току-що влезе — отговори той, без да сваля очилата.
— Влязъл е? Къде? В караваната ли?
— Да. А сега… някой излиза.
— Кой?
— Мисля, че е Сара. Излизат.
Кели присви очи в тъмнината, за да се опита да види. Дъждът бе почти спрял. Сега само ръмеше. Караваната все още висеше над пропастта. Стори й се, че вижда някаква фигура, прилепнала към шасито отдолу, но не беше сигурна.
— Какво прави?
— Катери се.
— Сама?
— Да — отговори Левин. — Сама.
Сара Хардинг се измъкна през вратата и изви тялото си в дъжда. Не погледна надолу. Знаеше как изглежда отвесната стометрова пропаст. Усещаше люлеенето на караваната. Бе прехвърлила въжето през раменете си и сега опипом успя да намери опора за крака си и да стъпи — вероятно на скоростната кутия. С ръка се улови за някакъв кабел и се прехвърли.
Торн бе влязъл вътре.
— Няма да измъкнем Малкълм оттук без въже — каза той. — Можеш ли да се изкачиш горе?
Блесна мълния. Сара успя за миг да зърне долната част на караваната, блестяща и мокра от дъжда, покрита на места с машинно масло. После всичко отново потъна в тъмнина.