— Пътеката е достатъчно широка — каза Левин. — По-рано днес минах по нея. Използват я паразаврите.
— Как стана така?! — чудеше се Торн. — Клетката беше закрепена за конструкцията.
— Не знам — отвърна Левин. — Откъснала се е.
— Как. Как?
— Не видях. Станаха много неща.
— А Еди? — попита Торн мрачно.
— Свърши бързо.
Джипът продължаваше напред, през джунглата, като подскачаше по неравната повърхност. Главите им се удряха в брезентовия покрив. Торн шофираше направо безразсъдно. Рапторите обаче напредваха с главоломна скорост. Вече почти не виждаха последното животно, хукнало напред, в тъмнината.
— Не искаха да ме изслушат! — извика Кели, когато Сара спря с мотоциклета.
— Какво трябваше да им кажеш?
— Един раптор отмъкна ключа! Арби е заключен в клетката, а рапторът отмъкна ключа!
— Накъде тръгна? — попита Сара.
— Натам! — извика Кели и посочи към равнината. На лунната светлина успяха да различат тъмния силует на бягащото животно. — Ключът ни трябва!
— Качвай се — каза Сара и свали карабината от гърба си. Кели скочи на седалката зад нея. — Можеш ли да стреляш?
— Не… тоест…
— Можеш ли да караш мотоциклет?
— Не, аз…
— В такъв случай ще трябва да стреляш — отсече Сара и й подаде оръжието. — Ето това е спусъкът. Нали? Ето го предпазителя. Завърташ насам и готово. Ще друса доста, така че не го освобождавай, докато не приближим.
— Какво ще приближим?
Но Сара не я чу. Включи на скорост и мотоциклетът се понесе напред към равнината след бягащия раптор. Кели се улови за кръста й, за да не падне.
Джипът продължаваше напред по осеяната с локви кална пътека.
— През деня не ми се стори толкова неравно — отбеляза Левин и стисна ръкохватката. — Може би трябва да понамалиш скоростта.
— Не, по дяволите! Ако ги изгубим от поглед, край. Не знаем къде е гнездото им, а в тази джунгла през нощта…
Рапторите се отклониха от пътеката и продължиха през храстите. Клетката изчезна от погледите им. Торн не виждаше добре терена, но имаше чувството, че бягат надолу по стръмен, почти отвесен скат.
— Не можеш да минеш оттам — каза Левин. — Стръмно е.
— Няма друг начин.
— Ти си луд! Приеми фактите! Джак, изгубихме хлапето, това е истината. Жалко, но е така.
Торн го изгледа ядосано.
— Хлапето не те изостави, сега и ти няма да го изоставиш.
Торн завъртя волана и подкара джипа по ската. Колата се наклони страховито, набра скорост, заспуска се бясно.
— По дяволите! — крещеше Левин. — Ще се размажем!
— Дръж се!
Продължиха да се носят стремглаво надолу в тъмнината.
Шеста конфигурация
Порядъкът рухва на различни места едновременно. На този етап оцеляването на отделни индивиди или групи е малко вероятно.
Преследването
Мотоциклетът се понесе по тревистата равнина. Кели се бе вкопчила за Сара с едната си ръка, а с другата стискаше карабината — беше тежка, дланта й изтръпваше. Мотоциклетът друсаше ужасно, а вятърът непрекъснато навяваше косата в очите й.
— Дръж cel — извика Сара.
Луната се показа от облаците напълно и тревата наоколо стана сребриста. Рапторът беше на петдесетина метра пред тях, почти в края на осветяваното от фара им пространство. Постепенно го настигаха. Кели не видя други животни, освен стадото апатозаври в далечината.
Приближаваха раптора все повече и повече. Животното тичаше бързо. Твърдата му опашка едва се виждаше над тревата. Сара сви леко вдясно, за да се изравнят с него, наклони се назад и извика в ухото на Кели:
— Приготви се!
— Какво да направя?
Вече се движеха почти успоредно, край опашката му.
Сара ускори още повече. Изравниха се с краката, после с главата.
— Шията! — извика тя. — Цели се в шията!
— Къде?
— Където и да е! В шията!
Кели се засуети с карабината.
— Сега ли?
— Не! Чакай малко! Чакай!
Рапторът се уплаши от мотоциклета и затича по-бързо. Кели се мъчеше да напипа предпазителя. Пушката подскачаше в ръцете й. Всичко подскачаше. Най-накрая напипа лостчето, но пак го изпусна. Опита още веднъж. Налагаше се да използва двете си ръце, а това означаваше да не се държи за Сара…