Торн си даде сметка, че единствената им надежда е да преодолеят изкачването.
— Отключи клетката — каза той на Левин. — Извади Арби оттам.
Левин изведнъж се раздвижи, като събуден от сън. Припряно и бързо пропълзя отзад и мушна ключа в ключалката. Отвори вратичката. Помогна на Арби да се измъкне.
Торн следеше с очи как стрелката на скоростомера пада. Трийсет километра в час, двайсет и пет, двайсет… после петнайсет. Рапторите сякаш усетиха, че нещо не е наред.
Десет километра в час. Продължаваха да губят скорост.
— Излезе — извика Левин отзад и затвори клетката.
— Хвърли клетката — нареди Торн.
Тя се изтъркаля по пътя и полетя надолу в пропастта.
Пет километра в час. Джипът сякаш пълзеше.
Но вече бяха на върха на възвишението и се заспускаха от другата страна. Скоростта отново започна да расте. Дванайсет километра в час, петнайсет, двайсет… Торн вземаше завоите по най-краткия път, без да докосва спирачката.
— Никога няма да стигнем до караваната — изкрещя Левин с цяло гърло. Очите му се бяха разширили от страх.
— Знам. — Торн вече виждаше караваната, но преди да стигнат до нея, трябваше да преодолеят още едно леко изкачване. Нямаше да успеят.
Напред обаче видя разклона вдясно, който водеше към лабораторията. Доколкото си спомняше, по този път нямаше изкачвания.
Сви вдясно, по него.
Видя големия плосък покрив на лабораторията, осветен от лунната светлина. Минаха по пътя покрай нея, отзад, към селището за служителите. Вдясно бяха къщата на директора и магазинът с бензиновите колонки отпред. Може би все още имаше гориво?
— Гледай! — извика Левин и посочи назад. — Гледай!
Торн се обърна и видя, че рапторите изостават и се отказват от преследването. Явно не желаеха да приближават лабораторията.
— Вече не ни гонят! — възкликна Левин.
— Да. А къде е Сара?
Мотоциклетът не се виждаше никъде.
Караваната
Сара Хардинг завъртя ръкохватката на кормилото и мотоциклетът полетя нагоре по наклона. Премина билото и се спусна към караваната. Четири раптора продължаваха да я гонят и да ръмжат. Тя ускори още повече, за да печели разстояние — щеше да й е необходимо. Обърна се назад и извика на Кели:
— Слушай, трябва да действаме светкавично!
— Какво? — попита Кели.
— Когато стигнем до караваната, скачаш и влизаш вътре. Няма да ме чакаш, разбра ли?
Кели не отговори.
— Каквото и да стане, не ме чакай!
— Добре.
Стигнаха до караваната и Сара рязко спря. Мотоциклетът поднесе на мократа трева и се блъсна в металната обшивка. Кели веднага скочи от седалката и хукна към вратата. Сара искаше да вкара мотоциклета вътре, но видя, че рапторите са близо — твърде близо. Блъсна машината към тях и с един скок се втурна в караваната. Падна на пода, светкавично се обърна по гръб и изрита вратата, само секунда преди първото животно да се блъсне в нея.
След това се изправи в тъмната каравана и подпря вратата с рамо, докато рапторите не преставаха да блъскат отвън. Опита да намери ключалката пипнешком, но не успя.
— Иън? Тази врата заключва ли се?
Гласът на Малкълм прозвуча сънливо:
— Животът е кристал.
— Иън! Опитай се да се съсредоточиш!
Кели се приближи и също заопипва.
— Тук долу е — каза тя след малко. — На пода.
Сара чу металическото щракване и се отдръпна.
Кели протегна ръка и улови нейната. Рапторите отвън не преставаха да блъскат по вратата.
— Вече всичко е наред — каза Сара уверено.
Приближи се до Малкълм, който все още лежеше на леглото. Рапторите започнаха да драскат с нокти по стъклото. Той ги наблюдаваше спокойно.
— Шумни кучи синове, нали? — каза той. До него беше отворената аптечка, а край нея се търкаляше празна спринцовка. Вероятно си бе сложил нова инжекция.
Драскането по стъклото и вратата престана. Сара надникна през прозореца и видя, че рапторите влачат мотоциклета и скачат върху него като побеснели. Всеки момент щяха да спукат гумите.
— Иън — каза тя, — трябва да приключим с всичко това бързо.
— Нямам бърза работа — отговори той спокойно.