Чу се шум.
— Сара? — Радиостанцията прекъсваше.
— … нещо като пътека през джунглата… тук… мисля, че е по-добре…
— Сара? — извика Торн. — Станцията прекъсва.
— … тръгвам… късмет. Пожелайте ми късмет.
Чуха тихото жужене на мотоциклета. След това още един звук — би могло да е животински рев, но също така и смущение. Торн се наведе напред и прилепи радиостанцията към ухото си. След това нещо изщрака и апаратът млъкна.
— Сара? — извика Торн.
Не последва отговор.
— Може да я е изключила — предположи Малкълм.
Торн поклати глава.
— Сара?
Нищо.
— Сара, чуваш ли ме?
Чакаха.
Нищо.
— По дяволите! — изруга Торн.
Времето минаваше бавно. Левин стоеше до прозореца и гледаше навън. Кели спеше в един ъгъл. Арби бе легнал до Малкълм и също спеше, а Малкълм тананикаше монотонно.
Торн седна в средата на магазина и се облегна на плота с касовия апарат. От време на време вземаше радиостанцията и се опитваше да се свърже със Сара, но тя не отговаряше. Опита всичките шест канала. Нищо.
В края на краищата се отказа.
След известно време радиостанцията запращя.
— … проклети неща… никога не работят както трябва… по дяволите. — Пъшкане. — Не мога да разбера, какво…
Левин се надигна в другия край на помещението.
Торн грабна апарата.
— Сара? Сара?
— Най-накрая — въздъхна тя. — Къде се губиш, Джак?
— Добре ли си?
— Разбира се, че съм добре.
— Нещо става с радиостанцията ти. Прекъсва.
— Така ли? Какво да направя?
— Опитай да затегнеш винтчето на капака за батериите. Вероятно се е разхлабило.
— Не… имах предвид какво да правя с колата.
— Какво? — попита Торн.
— Стигнах до джипа, Джак. Какво да правя сега?
Левин погледна часовника си.
— До идването на хеликоптера остават двайсет минути — отбеляза той. — Може би ще успее.
Доджсън
Доджсън се събуди, скован от болка, на бетонния под на бараката. Изправи се на крака и надникна през прозореца. На светлосиньото небе видя червени ивици. Отвори вратата и излезе.
Беше много жаден, тялото му бе изтръпнало. Тръгна под дърветата. В ранната сутрин джунглата около него беше тиха. Имаше нужда от вода. Повече от всичко друго. Някъде вляво чу бълбукане на поток и се запъти натам. Забърза.
През клоните на дърветата се виждаше как небето изсветлява все повече и повече. Знаеше, че Малкълм и хората му все още са тук и че са предвидили начин да напуснат острова. Ако те можеха да заминат, щеше да може и той.
Преодоля малко възвишение и в подножието му от другата страна видя плитък овраг, в който течеше поток. Забърза нататък. Зачуди се дали водата става за пиене. Реши, че му е все едно. Малко преди да стигне до водата, се препъна в някакво растение и падна. Изруга, изправи се и се обърна. Не беше растение.
Беше ремък на раница. Зелен.
Дръпна го и я извади изпод листата. Беше разпрана и изпоцапана със засъхнала кръв. Вдигна я и съдържанието й изпада в краката му. Видя фотоапарат, метална кутия за храна и пластмасова бутилка за вода. Претърси бързо околните храсталаци, но не откри нищо повече освен няколко подгизнали шоколадови вафли.
Доджсън изпи водата от пластмасовата бутилка и разбра, че умира от глад. Отвори металната кутия с надеждата вътре да намери нещо годно за ядене, но там нямаше храна. Видя порести уплътнения. В средата бе сложена портативна радиостанция.
Включи я. Индикаторът за батериите светеше силно. Запревключва каналите, докато най-накрая чу мъжки глас:
— Сара? Говори Торн. Сара?
Отговори женски глас:
— Джак, чуваш ли ме? Казах, че съм в колата.
Доджсън се усмихна.
Значи все пак на острова имаше кола.
Торн приближи радиостанцията до устата си още повече.
— Сара? Слушай ме внимателно. Качи се в джипа и прави точно каквото ти кажа.
— Добре, слушам те — отговори тя. — Кажи ми обаче, там ли е Левин?
— Тук е.
Чу се пращене, после отново гласът й:
— Попитай го дали е опасен зелен динозавър, висок около четири метра и с куполоподобна глава.
Левин кимна.
— Кажи й, че е опасен. Наричат се пахицефалозаври.
— Каза, че е опасен. Казвал се пахицефало-не-знам-какво-си и трябва да внимаваш.