Разклати крака лениво и без да иска, ритна някакъв кабел под масата. Наведе си и видя, че машината е изключена. Мушна щепсела в контакта.
Екранът светна и се появи една-единствена дума:
РЕГИСТРАЦИЯ:
Знаеше, че за да продължи, щеше да й е нужна парола. Арби я знаеше. Обърна се към него и видя, че още спи. Не й се искаше да го буди. Спомни си, че я бе записал на едно листче, което прибра в джоба си. Може би то все още беше там. Прекоси стаята, намери мокрите, кални дрехи, които бе съблякъл, и започна да бърка в джобовете. Намери портмонето му, ключовете от дома, някакви други неща. Най-накрая, в задния джоб, откри листче, мокро и изцапано с кал. Мастилото беше размазано, но въпреки това успя да го разчете:
VIG/&*849/
Взе листчето и се върна при компютъра. Набра всички знаци внимателно и натисна копчето. Екранът побеля и след секунда се появи надпис. Изненада се, защото не беше като онзи, в караваната:
Беше проникнала в системата, но всичко изглеждаше друго. Може би защото това не е радиомрежата, помисли си. Вероятно се бе свързала със системата на лабораторията. Имаше повече графични изображения, защото терминалът бе свързан със солидни кабели. Не би се учудила, ако имаше и оптически влакна.
— Кели? — извика Левин от другия край на магазина. — Какво става?
— Опитвам се — отговори тя.
Започна да набира клавишите внимателно. На екрана се появиха редове с изображения, един до друг.
Знаеше, че това е някакъв графичен интерфейс, но нямаше представа какво означават отделните изображения, а липсваха и обяснения.
Хората, работили с програмата, вероятно са били запознати с характера й предварително. Кели обаче не знаеше нищо за нея. Искаше да се свърже с видеосистемата, но никое от изображенията не й приличаше на видео. Раздвижи курсора по екрана, без да знае как да постъпи.
Реши, че ще трябва да опитва. Избра ромба на последния ред и го включи.
— Ох-о-о-о! — извика разтревожено.
Левин се приближи.
— Нещо нередно ли има?
— Не, всичко е както трябва.
Натисна черната ивица със заглавието и се върна към предишния екран. Този път опита единия от триъгълниците. Екранът се промени пак.
Това е то, каза си, и в този момент картинките изчезнаха и се появи истинското видеоизображение. На малкия монитор на касовия апарат изображението не беше добро, но тя вече познаваше района и се справяше бързо.
— Какво търсите? — попита.
— Джипа — отговори Торн.
Кели набра нещо на клавиатурата. Появи се нова картина.
— Ето го.
— Наистина ли? — изненада се Левин.
Кели го погледна и каза:
— Да, наистина.
Двамата мъже застанаха зад нея и се вторачиха в екрана, през раменете й. Виждаха джипа, оставен на пътя. Наоколо се разхождаха пахицефалозаврите — доста на брой. Животните побутваха гумите и предната броня.
Сара не се виждаше никъде.
— Къде е? — попита Торн.
Сара Хардинг беше под колата, легнала по очи в калта. Беше пропълзяла там след падането — нямаше къде другаде да отиде и сега наблюдаваше с тревога краката на разхождащите се наоколо животни.
— Джак, чуваш ли ме? — извика по радиостанцията. Но проклетото нещо отново бе престанало да работи. Животните пръхтяха и тропаха с крака, мъчеха се да се доберат до нея под колата.
След това си спомни, че Торн й бе казал да затегне винтчето на батериите. Протегна ръка назад, напипа апарата и с нокът затегна винтчето.
Слушалките в ушите й зашумяха веднага.
— Джак — извика тя.
— Къде си? — попита Торн.
— Под колата.
— Какво? Да не би вече да си опитала?
— Какво да съм опитала?
— Да я поправиш.
— Не, не съм опитвала да я поправя. Паднах.
— Е, след като и без това си там, можеш да провериш и предпазителите.
— Тук, отдолу ли са?
— Някои. Иди до предните гуми.
Сара се обърна и пропълзя напред.
— Да, до предните гуми съм.