Но Сара не престана. Премести единия си крак на рамото му и го изрита за последен път. Доджсън продължи да се съпротивлява още секунда, после тялото му рязко се отмести — тиранозавърът беше захапал краката му и го дръпна.
Доджсън стисна с ръце ботуша й — опитваше се да се задържи, да я повлече със себе си. Тя го изрита с другия крак по лицето. Пусна я. Плъзна се навън.
Сара зърна за миг ужасеното му лице, пепеляво на цвят, отворената уста. Не каза нищо. Видя как пръстите му се забиват в калта и оставят дълбоки бразди. Всичко бе странно тихо. Доджсън се обърна по гръб и погледна нагоре. Сянката на тиранозавъра падна върху него. Големият крак се спусна надолу, настъпи го, после главата се наведе пак, с отворени челюсти. Доджсън започна да крещи, когато челюстите се присвиха и когато се издигна нагоре.
Доджсън почувства как се издига високо във въздуха. Не престана да крещи. Знаеше, че огромното животно всеки момент ще стисне челюстите си и той ще умре. Но тиранозавърът не затвори челюстите си.
Почувства, че го носят през джунглата. Клоните на дърветата го шибаха по лицето. Топлият дъх на животното обливаше тялото му на тласъци. По гръдния му кош се стичаше слюнка. Стори му се, че ще умре от ужас.
Но тиранозавърът не затвори челюстите си.
На монитора в магазина видяха как тиранозавърът отнася Доджсън. По радиото чуваха писъците му.
— Виждаш ли? — обади се Малкълм. — Има Бог.
Левин се намръщи.
— Тиранозавърът не го уби. — Посочи екрана. — Виждаш ли, ръцете му още се движат. Защо не го уби?
Сара Хардинг изчака, докато писъците утихнат. Изпълзя изпод колата и се изправи. Отвори вратата и седна зад волана. Ключът беше на мястото си. Улови го с кални пръсти, завъртя го. Чу се боботене, после свистене. Светлините на таблото светнаха. После всичко утихна. Работеше ли? Опита да завърти волана и го направи без усилие — значи механизмът за олекотяване беше в ред.
— Джак?
— Да, Сара?
— Колата работи. Връщам се.
— Добре — каза той. — Бързай.
Включи на скорост и изчака трансмисията да подеме. Колата беше необикновено тиха, почти не се чуваше. Затова чу далечното боботене на хеликоптер.
Денят
Караше към селището под дебела завеса от листа. Боботенето на хеликоптера ставаше все по-силно. След минута той изтрещя над главата й, невидим заради короните на дърветата. Свали прозореца и се ослуша. Стори й се, че отива някъде вдясно, на юг.
Радиото изпращя.
— Сара?
— Да, Джак.
— Слушай, нямаме връзка с хеликоптера.
— Добре. — Разбра какво трябва да направи. — Къде ще кацне?
— На юг. На около два километра. Тръгни по пътя по хребета. Ще видиш площадката.
Бе стигнала до разклона и сви вдясно.
— Добре.
— Кажи им да ни изчакат, после ела тук и ни вземи.
— Всичко наред ли е при вас?
— Всичко е наред.
Продължи нататък по пътя и чу, че звукът на хеликоптера се променя. Вероятно се приземяваше. Роторът продължаваше да се върти с тихо свистене, което означаваше, че пилотът няма намерение да спира двигателя. Пътят сви вляво. Почти престана да чува хеликоптера. Ускори, доколкото бе възможно, на завоя джипът леко поднесе. Пътят все още беше мокър от дъжда. Зад колата не се вдигаше облак прахоляк. Никой нямаше да забележи, че е там.
— Джак? Колко време ще чакат?
— Не знам — отговори Торн по радиото. — Виждаш ли ги?
— Още не.
Левин се загледа през прозореца, към светлото небе, към дърветата. Червените ивици вече ги нямаше. Сега беше равномерно синьо. Започваше денят.
Денят…
И тогава умът му сглоби отделните части от загадката. Потрепери при мисълта, която го осени. Отиде до прозореца от срещуположната страна и се вгледа в тенискорта, към мястото, където бяха видели карнотаврите предната вечер. Сега ги нямаше.
Точно това го тревожеше.
— Това е лошо — каза той.
— Едва осем е — каза Торн, след като си погледна часовника.
— За колко време ще стигне Сара? — попита Левин.
— Не знам. Три-четири минути.
— А за колко ще се върне след това?
— Още пет.
— Надявам се да оцелеем толкова — каза той и се намръщи.
— Защо? — попита Торн.
— След няколко минути навън ще огрее слънце — обясни Левин.