Джурасик парк & Изгубеният свят

— Е, и?

Радиото изпращя.

— Джак? — обади се Сара. — Виждам го. Виждам хеликоптера.

Сара взе още един завой и зърна площадката за кацане вляво. Машината беше там, роторът се въртеше почти безшумно. Забеляза още един разклон по пътя — тесен, водещ надолу през джунглата и излизащ на площадката. Сви по него, но имаше много завои и се наложи да намали скоростта. Отново се оказа в джунглата, заобиколена от дървета. След малко наклонът свърши, Сара мина през някакъв малък поток и продължи нататък.

Отпред дърветата се разредиха и Сара видя слънчева светлина. И хеликоптера. Роторът започваше да се върти по-бързо — щеше да излети! Видя пилотът зад стъклото. Беше с тъмни очила. Той погледна часовника си, кимна на помощника си, и машината започна да се издига.

Сара натисна клаксона и подкара бясно напред, но знаеше, че няма да я чуят. Джипът се тресеше и подскачаше по неравния път.

— Сара! Какво има? Какво става? — извика Торн в слушалките й.

Тя продължи напред, надвесена през прозореца, и викаше:

— Чакайте! Стойте!

Но машината вече се бе издигнала високо и скоро щеше да се скрие от погледа й. Когато най-накрая излезе от джунглата, вече бе преминал високите скали, които обграждаха острова.

Изчезна.

— Да запазим спокойствие — мърмореше Левин, като се разхождаше напред-назад в магазина. — Кажи й да се връща веднага. И да запазим спокойствие.

Сякаш говореше на себе си. Отиде от едната стена до другата, удари дъските с юмрук. Поклати глава тъжно.

— Само й кажи да побърза. Смяташ ли, че ще успее да се върне за пет минути?

— Да — отвърна Торн. — Защо? Какво има, Ричард?

Левин посочи през прозореца.

— Защото вече е ден. Докато навън е светло, сме в капан.

— Бяхме в капан и цяла нощ — отбеляза Торн. — Справихме се много добре.

— Но сега е друго.

— Защо?

— Защото през нощта това е територия на карнотаврите. Останалите животни я избягват. Наоколо нямаше други, нали? Щом обаче стане светло, карнотаврите вече не могат да се крият… защото е открито, защото има слънце… така че са принудени да идат другаде. Тогава територията престава да е тяхна.

— И какво означава това?

Левин погледна към Кели, която още седеше зад компютъра. Поколеба се, после рече:

— Повярвай ми. Трябва да се махаме оттук незабавно.

— И къде ще идем?

Кели слушаше разговора между Торн и доктор Левин и въртеше между пръстите си листчето, което бе взела от панталоните на Арби. Беше неспокойна. Неспокойна заради начина, по който говореше доктор Левин. Щеше й се Сара да бе при тях. Тогава нямаше да се чувства така.

Кели не желаеше да мисли за ситуацията, в която се намираха. До пристигането на хеликоптера бе успяла да се владее и да поддържа духа си, но ето че спасението им бе дошло и си бе отишло, а тя забеляла, че двамата мъже в разговора си не споменаха кога ще дойде пак. Може би знаеха нещо? Например, че няма да дойде повече.

Доктор Левин настояваше да напуснат магазина. Торн попита доктор Левин къде желае да отидат.

— Искам да се махна от този остров — заяви Левин, — но не виждам как. Предполагам, че трябва да се върнем в караваната. Сега там е най-безопасно.

Пак в караваната, помисли си Кели. Откъдето със Сара взеха Малкълм. Кели не искаше да се връща там.

Искаше да се прибере у дома.

Тя приглади влажното листче с паролата върху масата пред себе си. Доктор Левин дойде при нея и каза:

— Престани да си играеш. Виж дали можеш да откриеш Сара.

— Искам да се прибера у дома — отвърна Кели.

Левин въздъхна.

— Знам, Кели. Всички искаме да се приберем у дома.

И пак се отдалечи — нервно, напрегнато.

Кели бутна листчето настрана, после реши да го сложи под клавиатурата, в случай че потрябва пак. Взе го и забеляза, че на обратната му страна е написано нещо.

Вгледа се внимателно.

Успя да го разчете:

ЗОНА Б. ЛЕГЕНДА