Чух стъпките на Сетра, но не отворих очи. Достатъчно добре знам как изглежда, тъй че единственият въпрос щеше да е за изражението й, а ако предположех, че е някъде между сардонична насмешка и умерена изненада, вероятно и него щях да съм улучил.
— Здравей, Влад. Не очаквах да те видя отново тук толкова скоро.
— Надявам се, че не е проблем — отвърнах.
— Ни най-малко. Как беше във „Валабар“?
— По-добре просто не можеше да бъде.
— И си взел добри решения?
— Лесни решения, до едно.
— Разбирам, че си решил да ме удостоиш с присъствието си, докато отдъхваш?
— Не точно. — Поколебах се, не знаех какво точно искам да кажа. Отворих очи. Сетра беше пред мен, приличаше си на Сетра. За изражението също се оказах прав. — Пратила си ми защита.
— Да. Надявам се, че не си се обидил.
— Достатъчно добре ме познаваш.
Тя кимна.
— Вярвам, че е бил добра компания за обяда.
— Интересна, определено.
— Сериозно?
— Благородниците дзур са по-сложни, отколкото си мислех.
— Влад, всеки…
— Да, знам. Но все пак.
— За какво си говорихте?
— За много неща. За храната, първо. Но също… Сетра, ти познаваш дзурите.
— Донякъде.
— Това, което не схващам, е… Не знам колко много труд отива във всичко това.
— Да. Не се отчайвай обаче. Това обърква почти всички, които не са дзур. Мислят, че благородникът дзур желае само възбудата или търси възможността за славна смърт при невъзможен риск. Но си прав: по-сложно е.
— А можеш ли да поразнищиш сложностите?
— Защо този интерес?
— Не знам. Твоят приятел, или по-точно ученик, Телнан — заинтригува ме.
Тя извади от джоба си една от загадъчните си усмивки и си я сложи.
— Тъй че щом не е възбудата или възможността за славна смърт, какво е? — попитах.
— Зависи от личността. Някои обичат праведното чувство, че си в нищожно малцинство.
— Мда. Точно тези са, дето искам да им шибна по един шамар.
— А някои просто искат да правят това, което е правилно.
— Много хора искат да правят правилното, Сетра. Аз пък се опитвам да не им позволявам да ми досаждат прекадено.
— Благородниците дзур няма да досаждат с правилното, освен ако всички други не са против него.
— Хмм. Изненадан съм, че не видях поне един-двама от тях да защитят източняците по време на размириците преди няколко години.
— Всъщност не беше невъзможно. Какво му е толкова смешното?
— Идеята, че герой дзур защитава текла. На империята нямаше да й хареса, на гвардията нямаше да й хареса, на дома Дзур нямаше да се хареса и на текла нямаше да се хареса.
— Да — каза Сетра. — Точно затова би могло да се случи.
Поразмислих над това, а после попитах:
— Е, как се оправят всички останали с последствията от суматохата?
— Кои по-точно?
— Мороулан.
— Жив и здрав е, върнал се е в Черен замък.
— Как понесе новината?
— За лейди Тилдра ли? Не добре, Влад.
Кимнах и отново докоснах дръжката. И отново усетих нещо — присъствие, което бе едновременно утешително и далечно.
— А Алийра?
— С Мороулан е.
Покашлях се, после попитах:
— А императрицата?
Сетра се намръщи.
— Какво императрицата?
— Просто се чудех дали не иска да ми даде някое херцогство за героичната ми…
— Не си се върнал заради това, Влад.
— Всъщност си права. Възникна нещо.
— Тъй ли? Какво?
— Не съм сигурен дали мога да ти обясня.
— Северозападната реч — тоест езикът, на който общуваме в момента — е тромава и негодна да предаде точно всички нюанси на емоция и фамилна връзка, както например сериола, но все пак е в състояние да изрази тънките отлики и с времето човек обикновено се научава да предаде смисъла на намерението си.
Отне ми известно време, докато осъзная, че ми връща провокацията. Предполагам, че храната бе позабавила малко мисълта ми. Най-сетне отвърнах:
— Проблемът на джерег и личен проблем.
Предвид дълголетието й все по някое време бе научила цената на мълчанието. Мисля, че аз също, но тя беше по-добра от мен.
Най-сетне казах:
— Коути. Южна Адриланка.
— Аха. Да. С това, което ми казват моите източници в джерег, мисля, че мога да го сглобя.