Въздържах се от коментар какви биха могли да са „източниците й“. Тя ме попита:
— Как чу за това?
— От Марио.
Тя повдигна вежда.
— Разбирам.
Естествено, трябваше да е направила същата връзка като мен: от Марио до Алийра, до Ноуратар и до Коути. Но не намери причина да го спомене. Вместо това попита:
— Какво ще правиш?
— Бих те помолил за съвет, само дето не мисля, че ще ми го дадеш, а и вероятно съм прекалено твърдоглав, за да го приема, дори ако ми го дадеше.
— Прав си и за двете. Свързал ли си се с някои от хората си?
— Сетра, вие сте хората ми сега. Ти, Мороулан и Алийра. И Кийра, разбира се.
За миг Сетра Лавоуд ми се стори малко смутена. Не се случва всеки ден.
— Трябва да имаш някои връзки в Джерег, които все още са готови да говорят с теб.
— Тези, на които мога да се доверя, са същите, на които не бих им го причинил.
— Какво да им причиниш?
— Да ги поставя в неудобно положение, като ги помоля да ми помогнат.
— Дори с информация?
Изсумтях, после казах:
— Ще го обмисля. Къде намери дзура?
— Телнан ли? Ледоплам го намери.
— О.
— Или по-скоро Ледоплам намери оръжието му.
— Искам ли да знам?
— Да, но аз не искам да ти кажа.
— Ако ти го измъкна с изтезание?
— Не е толкова смешно, колкото си мислиш.
— Но изглежда възкресяваш рода Лавоуд?
— Бавно, да. Защо? Мислиш, че може да са полезни за твоя проблем?
Изсмях се късо. Лойош странно си замълча. Предполагам, че знаеше какво става по-добре от мен. Сетра също. Сигурно и собственикът на заложната къща на улица Таарна.
— Та как си ти, Сетра?
— Влад, живяла съм много, много дълго време, както и да предпочиташ да го измерваш — отвърна тя.
— Е, да.
— Научила съм се на търпение.
— Допускам.
— Мога да седя тук толкова дълго, колкото трябва, но не искаш ли все пак да ме попиташ за това, което ти е на ума?
Въздъхнах и помолих:
— Кажи ми за Коути.
— Ох…
— Защо, не знаеше ли какво ще те попитам?
— Трябваше да се сетя.
— Именно.
— Е, какво точно искаш да знаеш?
— За начало, как е тя със здравето?
Сетра се намръщи.
— Не се виждаме често. Добре е, доколкото знам.
— А кой се вижда с нея?
— Ноуратар.
— И никой друг?
— Поне от тези, които познавам.
— А кой се вижда с Ноуратар?
— Алийра.
— Окей. И предполагам, че ако ида да видя Алийра, няма начин да избегна Мороулан, нали?
— Искаш да избегнеш Мороулан?
Докоснах дръжката на Лейди Тилдра за обяснение. Щом го направих, усетих нещо като приятен бриз с намек за океана, лъхнал по лицето на душата ми. И да, знам колко глупаво звучи това. Добре, опитай се да изпиташ това усещане и да видим дали ще се справиш по-добре с описанието.
— Стига да искаш, ще попитам лейди Алийра дали е на разположение да ме посети.
— Ще съм ти благодарен.
Лицето й остана безизразно за около минута.
— Е? — попитах, след като ме погледна отново.
Тя кимна.
Около две минути по-късно Алийра се появи зареяна в стаята. Добре, пристъпваща или зареяна, или някакво съчетание между двете. Роклята й, сребриста с черна дантела около шията и раменете, се влачеше по пода, тъй че не можех да определя дали начинът й на придвижване представлява изящно ходене, или конвулсивна левитация. На устните й имаше усмивка. На хълбока й беше Пътедир. В ръцете й лежеше пухкава бяла котка.
Тя целуна Сетра по бузата, след което се обърна към мен.
— Здравей, Влад. Колко е хубаво, че те виждам. Колко отдавна беше? Четири, пет часа?
— Благодаря, че се отби, Алийра. Тя каза ли ти какво искам да те попитам?
— Не — отвърнаха двете в един глас.
Кимнах и казах:
— Трябва да намеря моята… Трябва да намеря Коути.
— Защо? — каза Алийра. Усмихваше се, но в гласа й се прокрадна малко студ.
— Джерегска неприятност. Не държиш да знаеш за нея. Сещаш се, честта на Дракона и прочие.
Тя пренебрегна сарказма ми и рече:
— Коути вече не е замесена с джерегите.
— Всъщност е. Това е бедата. Или може би й се налага да е замесена с тях, за да се предпази да не се замеси с тях — така може би е по-ясно.