Тя се намръщи.
— Влад…
„Почва се, шефе. Ръцете й щяха да са на кръста, ако не държеше тая тъпа котка“.
„Знам, знам“.
— Изчезваш за години, после изведнъж се появяваш, загубваш душата на наша приятелка, караш майка ми да се страхува за съществуването си, застрашаваш самата тъкан на сътворението, а сега искаш да забъркаш неприятност между жената, която заряза, и банда престъпници, от които е успяла да се изтръгне? Това ли чувам?
Е, предполагам, че всичко това отчасти беше вярно, от определена перспектива. От моя перспектива, разбира се, беше толкова погрешно, че не би могъл да го намериш точно на същата карта.
— Горе-долу да.
— Добре. Просто проверявах — каза Алийра. Погали котката. Лойош направи в главата ми някаква забележка, която не се оформи съвсем в думи.
— Означава ли това, че ще ми кажеш как да стигна до Коути? — попитах.
— Не.
Въздъхнах.
— Но ще я уведомя, че желаеш да говориш с нея — добави тя.
— Кога?
— Спешно ли е?
Понечих да отвърна нещо остроумно, отказах се и измърморих:
— Не съм сигурен. Стават едни неща и, добре, би могло да продължат вечно или да изгърмят само след час. Това е част от проблема: не знам достатъчно.
— Ясно — каза тя. — Ще се видя с нея и Ноуратар тази вечер и ще им го спомена. Но как може да стигне до теб, след като носиш това… това, дето го носиш?
Намекваше, естествено, за камъка Феникс, който висеше на верижката около шията ми.
— Ако Сетра няма нищо против, просто ще остана тук и тя може да уведоми Сетра.
Сетра кимна.
— Добре — каза Алийра. А след това: — Сетра, трябва да обсъдим някои неща.
Простенах тихо и двете ме погледнаха.
— Ако намеквате, че трябва да се разкарам, не съм сигурен дали мога.
Алийра отново се намръщи. После лицето й просветна и тя каза:
— О, „Валабар“. Как беше?
— Неописуемо добре.
— Трябва да хапна там някой ден.
Никога не беше…? Зяпнах я. Но пък може би лъжеше.
— Хайде, Алийра — подкани я Сетра. — Да поговорим.
Заговориха си, а аз дремнах — от онези дремки, когато всъщност не заспиваш съвсем, а просто си лежиш, натъпкан с храна и с глупава усмивка на лицето.
Мда, понякога обичам живота.
— Здравей, Влад — каза Коути. — Съжалявам, че те будя, но ми съобщиха, че желаеш да поговориш с мен.
— Не спях — отвърнах.
— Разбира се.
Изглеждаше добре. Беше понатрупала някое кило тук-там, но бяха приятни за окото кила. Носеше сива риза с дълга остра яка и скитнически панталони, които се стесняваха надолу по черните й островърхи ботуши. Носеше и кама с проста, увита с кожа дръжка, но никакви други оръжия, доколкото успях да зърна. А ме бива в зърването на оръжия.
— Нещо против да седна?
— Ъъ, не знаех, че ти трябва разрешението ми.
Лойош и Роуца потръпваха.
„Давай“.
„Сигурен ли си?“
„Да“.
Прелетя към протегнатата й ръка и потърка лицето си в нейното. Тя се усмихна и му каза „здрасти“. След малко Роуца кацна на рамото й. Тя ги почеса и им загука. Явно й бяха липсвали. Можех да се почувствам приятно и да се самосъжаля, ако исках.
— Чух за ръката ти — каза тя.
Погледнах я.
— От?
— Кийра.
Кимнах.
— Радвам се да чуя, че още поддържаш връзка с нея.
— Как се случи точно?
— С Кийра?
— С пръста ти — каза тя, без да се усмихне.
— Върнах се в Изтока на гости и забравих да си го прибера на връщане.
— Наистина ли си бил отново в Изтока?
— Да. Научих се да яздя кон, но недостатъчно, за да ми хареса.
Това ми спечели лека усмивка. После тя попита:
— Е, и какво те притеснява?
— Южна Адриланка.
— Чул си за това?
— Мда.
— От Алийра, несъмнено.
— Косвено.
— Чакай да отгатна тогава. Каниш се да дойдеш в града и да ме спасиш, както някой дзур спасява безпомощна девица.
— Не точно това имах наум. — Всъщност до голяма степен бе точно това, проклета да е. — Да не би да твърдиш, че всичко е наред и нямаш нужда от никаква помощ?
— Каква точно помощ можеш да предложиш, Влад? И въпросът ми не е риторичен.
Нарече ме „Влад“. По-рано ме наричаше „Владимир“.