— Познавам разни хора. Някои от тях все още ще са готови да направят някои неща за мен.
— Например? Да те убият ли? Знаеш ли каква цена обявиха джерег за главата ти?
— Ъъ… не. Колко? — Странно, че така и не ми беше хрумвало да се заинтересувам за точната сума.
— Ами, не съм сигурна всъщност. Доста обаче.
— Предполагам. Но да, има някои хора, на които мога поне да задам въпроси. — И преди да успее да отвърне, казах: — Е, как са нещата с теб?
— Съвсем добре. А с теб?
Издадох някакъв неопределен звук. Тя кимна и попита:
— Брадавица ли ми е израснала?
— А?
— Непрекъснато ме поглеждаш и после извръщаш поглед.
— О.
Лойош се върна при мен. Коути почеса Роуца зад главата.
— В беда си — казах.
Тя кимна.
— Мога да помогна.
— Мразя това. Какво?
— Нищо. Просто си помислих, че се каниш да кажеш… все едно. Фактът е, че мога да помогна.
— Не те мразя, Влад.
— Добре. Значи ли това, че мога да се заема?
В този момент влезе Туко и ни попита искаме ли нещо. Двамата отвърнахме:
— Клава!
А Коути добави:
— Повече сметана за него, но без много мед… Знаеш как обичам моята.
Туко изпръхтя, все едно искаше да каже или че знае как я обичаме и двамата, или че ще си я получим каквато той я направи и ще сме доволни.
— Мразя, че се нуждая от помощта ти — каза тя.
Станах и закрачих напред-назад, защото по този начин мисля по-добре. А тя подметна:
— Какво има, притеснен ли си, или нещастен?
— Защото крача напред-назад?
— Защото си се изгърбил и влачиш крака. Това означава притеснен или нещастен.
— О. — Седнах отново. Но сигурно можеше да отгатва неща и по това как седя. — И двете, предполагам. Притеснен дали ще ми позволиш да ти помогна и нещастен, че не искаш да го направя.
— Не бих могла да те убедя да ми вземеш хонорар за услугата, нали?
Понечих да се изсмея, но спрях.
— Всъщност да. Мога да предложа цена.
Изгледа ме като човек, който ме познава много добре, и зачака.
— Малко информация — казах.
— И тя е?
— Кажи ми какво означаваше онзи поглед?
— Кой поглед?
— Когато споменах за Южна Адриланка.
Тя се намръщи.
— Откъде да знам как точно съм те погледнала?
— Приличаше на облекчение.
— Облекчение?
— Да. Сякаш те беше страх, че ще спомена за нещо друго.
— О.
Известно време мълчахме.
Туко донесе клавата. Веднъж, преди много време, бях попитал Сетра на каква възраст е той и тя отвърна: „По-млад е от мен“. Остави клавата и се обърна. Обадих се:
— Кажи ми, Туко, на каква възраст все пак е Сетра, точно?
— По-млада е от мен — отвърна той и се изниза отново. Трябваше да го предвидя.
Коути отпи и попита:
— Заплащането в аванс ли го искаш?
— Все едно.
Тя прехапа устна.
— А ако кажа, че е твърде много?
Свих рамене.
— Не знам. Тъй или иначе ще го направя.
— Да, очаквах, че ще кажеш точно това.
Лойош потърка главата си във врата ми.
Три отливания (нейни) и после каза:
— Добре. Давай.
Изведнъж вече имах нещо за вършене. Може би, с повече късмет, щеше да се наложи да убия някого. Веднага се почувствах по-добре.
— Да започнем с имената.
— Име — отвърна Коути. — Разполагам само с едно.
— Мадам Триеско.
Тя се вторачи в мен.
— Алийра не знаеше това.
— Казах, че информацията дойде от нея косвено. Моят източник…
— Кой?
— Има ли значение?
Тя продължи да ме гледа вторачено, по онзи неин начин… без да примижава, но с леко спуснати клепачи. Познавах този поглед.
— Добре. Има значение. Но бих предпочел да не казвам точно сега.
— Приятелката ти Кийра ли беше?
— Както казах, просто бих предпочел да не казвам.
След малко тя кимна отсечено.
— Добре. Да. Триеско.
— Какво знаеш за нея?
— Името — отвърна Коути.
— Знаеш ли, че е от Лявата ръка?
Тя сви рамене.
— Предположих, просто защото е „мадам“.
— Окей. В какво точно положение са операциите в Южна Адриланка?