Ухили се, все едно учителят му е задал точно въпроса, по който се е подготвил.
— Магьосничеството — почна той — е изкуството да се обединяват и контролират разединени сили на природата, за да се получат резултати, недостъпни за или по-трудни за постигане чрез всяка отделна чудотворна дисциплина.
— Аха. Е, разбирам. Много благодаря.
— Няма за какво — отвърна ми най-искрено. — Ти какво правиш?
— Мм?
— Ами, аз съм магьосник. Ти какво правиш?
— О: — Помислих малко. — Бягам обзет от ужас, предимно.
Той се засмя. Явно неми повярва. И може би толкова по-добре.
Ако го беше повярвал, щеше да се наложи да се държи презрително, а на мен щеше да ми се наложи да го убия, а на Сетра можеше да не й хареса. Но ефективно уби разговора.
Отхапах отново от чесъна, изчаках за взрива, после дойде ред на хляба. Съвършено. Всяка хапка чесън бе като ново откритие, възбуждащо дори в объркването си; всяка хапка хляб беше проникновението, което го довършва. А съчетанието ме отвлече от всичко, което се бе случило през последните няколко години, и ме върна към времето, когато нещата бяха по-прости. Разбира се, никога не са били наистина прости, но сега, докато се вглеждах назад към тях, а сетивата ми бяха пълни с чесън и пресен хляб, ми се струваше, че нещата като че ли бяха по-прости тогава.
Слизането от Верижния мост също бе стъпка в миналото, впрочем. Накара ме да си помисля за времето преди да срещна Коути, преди да започна да работя за джерег, когато бях просто един източняк, който живее на улица Долен Кийрон, но минава по този мост или по крайбрежната до Дърводелска няколко пъти седмично, за да навести дядо си. Дядо ми вече не живееше тук. Вече живееше в едно имение извън градчето Миска, близо до езерото Шурке. Бях го посетил веднъж преди две години. Реших, че може би трябва да го направя пак, стига да можех да уредя този проблем, без да стана мъртвец.
Паметта ми говореше, че цяла Южна Адриланка вони непрекъснато. Това всъщност не е вярно. Трябва да стигнеш до Източняшкия квартал, за да засечеш миризмата, а Източняшкият квартал е голяма част от Южна Адриланка, но съвсем не цялата.
Хванах пътищата, които бяха толкова познати за стъпалата ми, колкото лангошът за устата ми, макар и съвсем не толкова приятни.
Беше малко мразовито, но наметалото ме предпазваше от океанския бриз. Лойош и Роуца помръдваха на раменете ми. Усещах, че оглеждат наоколо.
Потупах дръжката на сабята си, просто за да се уверя, че си е на мястото. Лейди Тилдра висеше точно пред нея.
Ботушите ми бяха от фина мека кожа на дарр — доста удобни и добри за ходене през степи и дори за предпазливото опипване на пътя през скалисти планински проходи, но не съвсем подходящи за каменните улици на Адриланка. Старите ми ботуши обаче си бяха отишли заедно със стария ми живот.
Добрах се до Шестте кьошета, възможно най-близо до средата на Източняшкия квартал, и се огледах. Бях обкръжен от хора, в смисъл от моята раса. Усетих как напрежението, което не знаех, че ме е обзело, ме напуска. Дори да си сам със себе си не е съвсем същото като да си сред свои хора.
Всъщност никога не е било много ясно кои са моите хора, но ви го описвам така, както го чувствах в момента.
Разправят, че преди Междуцарствието на Шестте кьошета живеели богати търговци, но кварталът бил унищожен от пожар и така и не го възстановили. Понеже никой не го искал, източняците се настанили в него, като мигрирали, ами, от Изтока. След това бил застроен бавно и безразборно. Никой не го интересува какво става там или как изглеждат нещата. Или кой на кого какво прави. Патрулите на гвардията Феникс са рехави денем и несъществуващи нощем. Както подозирам, не защото ги е страх да са там; просто защото не ги интересува много какво става.
Няколко стени, боядисани някога в зелено, покрив, хлътнал в средата, и вход, покрит с опърпана завеса от зебло — това бе жилището и работилницата на най-добрия ботушар в Южна Адриланка, а може би и в цялата империя. Понеже това не беше „При Валабар“, Якуб се вторачи в мен с неприкрито изумление, преди да възкликне:
— Лорд Талтош! Върнали сте се!
Съгласих се.
— Как я караш, Якуб?
Разбрах, че е грешка, в мига, в който думите излязоха от устата ми.
— Съвсем добре, лорд Талтош. Валя малко, знаете ли, а това винаги означава увеличаване на клиентелата. А Николас си нарани ръката преди няколко седмици, тъй че не може да работи и повечето му редовни клиенти сега идват при мен. Разбира се, лейди Циата реши да остави половината си земя на угар за сезона, тъй че не получавам никаква…