— Приятно ми е да го чуя — прекъснах го, преди да се е разгорещил сериозно.
Схвана намека, слава на Вийра.
— А вие как сте, милорд?
— Съвсем добре, благодаря.
Погледна краката ми.
— Какви са тия?
— От кожа на дарр — отвърнах. — Много време прекарвам в ходене из пущинаци.
— А, разбирам. И понеже са пущинаци, ходилата ви няма да се скапят? Петите ви няма да хванат мазоли? Горницата на стъпалото няма…
— Имаш ли още мерките ми?
Погледна ме обидено.
— Разбира се.
— Направи ми тогава нещо удобно за пътуване на открито и за ходене по павирани улици.
Той се замисли.
— За подметките мога да…
— Искам да ги нося, не да слушам за тях. — Хвърлих му достатъчно сребро, за да компенсира втория обиден поглед.
Той се покашля.
— А сега, ъъ, вашите специални нужди…
— Не толкова много като едно време. Само по един нож във всеки, горе-долу тази големина. — Един се появи и му го показах.
— Може ли да го задържа?
Сложих го на тезгяха.
— Нищо друго? Сигурен ли сте?
— Нищо, освен ботушите, но ще ми трябва нова ножница за сабята ми. Последната, която ми направи, се, мм, повреди.
Той заобиколи тезгяха, наведе се и я огледа.
— Огъната е ужасно. И върхът е прерязан. Какво е станало?
— Заби се в мен.
Той ме зяпна. Мисля, че искаше да ме попита как точно е станало, но не посмя. Казах:
— Беше един чирак лечител и не помня ясно как точно го направи или защо, но мисля, че подейства.
— А… да, милорд. Новата ножница…
— Използвай същия модел.
— И всички добавки?
— Може и тях.
— Много добре, милорд. — Поклони се много ниско.
— Колко време ще отнеме?
— Четири дни.
Повдигнах вежда.
— Вдругиден всичко ще е готово, милорд.
Кимнах и казах:
— Добре. Сега да побъбрим.
— Милорд?
— Затвори дюкяна, Якуб. Трябва да поговорим.
Той пребледня, въпреки че никога през дългото ни познанство не съм го наранявал, нито заплашвал. Предполагам, че се разчува. Изчаках.
Той се покашля, изсули се покрай мен и провеси лента през вратата. После ме отведе в задната си стая, пълна с кожа, миризми на кожа, масла и миризми на масла.
Якуб има непокътната черна коса, зализана назад като на драгар, който се старае да изтъкне благородното си положение (каквото Якуб няма). Така и не съм успял да определя дали е перука, или си е собствената му коса и я боядисва. Липсват му два долни зъба, което личи още повече заради обратната му захапка. Веждите му са пушливо сиви в рязък контраст с косата. Пръстите му са къси и винаги мръсни.
Издърпа едно от столчетата и ми го предложи. Седнах и попитах:
— Кой движи нещата, Якуб?
— Милорд?
Удостоих го с поглед номер шест, патент Джерег. Разтопи се, общо взето.
— В смисъл, който събира за играта тук ли?
Усмихнах му се.
— Точно това имах предвид, Якуб. Е?
— Доставям на един мил млад джентълмен от вашия дом. Казва се Файавик.
— А той на кого доставя?
— Милорд? Как бих могъл да знам…
Спря, щом се наведох към него съвсем леко.
Преди да се появя тук, за да движа нещата, Якуб бе имал дял във всичко, което ставаше из Шестте кьошета, и разполагаше с „уши“, които се изпъваха все по-надалече. Сега дялът му можеше да е малък, но все още беше налице. И ушите му все още си бяха по местата. Знаех го и той знаеше, че го знам.
— Ами… Преди няколко седмици всичко се промени — почна той. — Появиха се повече от вас… в смисъл, повече джереги и…
— Мъже или жени?
Той се намръщи.
— Мъже, милорд.
— Хубаво.
— И започнаха, мм, по-често да се навъртат тук. Това изнерви всичките ми приятели, тъй че започнах да си задавам въпроси.
— Мхм.
— Изглежда, някой друг ръководи. Някой от града.
Кимнах. „Града“ хората в Южна Адриланка наричат частта от Адриланка северно от реката. Добре де, западно от реката по-точно.