Но пък това беше преди вечност — преди часове, както казах. Сега животът бе клава, а клавата беше добра, тъй че животът бе хубав.
Клавата бе част от онова, за което сега мисля като за своя „стар живот“. Всяка сутрин влизах в кабинета си, получавах си първата чаша клава, приготвена ми от моя секретар Мелестав, и започвах да обмислям какви престъпления да извърша този ден. След като Мелестав беше убит, Крейгар, мой съдружник и, ако предпочитате, помощник, който не знаеше как да свари клава и едва успяваше да направи кафе, я поръчваше от едно място наблизо.
Сега гледам на това като на хубаво време в живота си. Уважаваха ме, имах власт, имах пари, щастлив брак (така си мислех поне) и ако от време на време някой се опитваше да ме убие или гвардията Феникс се канеше да ме скъса от бой — е, това бе просто част от играта. Тогава като че ли не съзнавах, че съм щастлив. Но пък да прекарваш времето си, питайки се дали си щастлив, е добър начин да бъдеш нещастен според мен. Ако искаш да си щастлив, не си задавай трудни въпроси, просто си седи в някое кротко, мирно място и се радвай на самотната си клава.
Не ми беше съдено да се наслаждавам дълго на самотната си клава обаче.
— Милорд — каза Вили. — Един джентълмен моли да го доведа до масата ви.
Лойош стисна лявото ми рамо малко по-силно.
„Ако идва, за да ме убие, мислиш ли, че щеше да помоли?“
„Не, шефе. Но кой знае, че изобщо сме тук?“
„Хайде да разберем“.
Преди Лойош да е успял да отговори, рекох:
— Що за джентълмен, Вили?
— Драгар, милорд. Изглежда, е от дома Дзур.
Намръщих се. Определено беше неочаквано.
— Доведи го.
Млад, според първата ми реакция. Не ме бива много в преценките за възрастта на драгарите, но ако беше човек, едва щеше да му е набола брадата. Освен това беше висок и дългурест по начин, присъщ за някой още неулегнал съвсем в тялото си. Домът му изобщо не беше загадка: само Господарите на дзур имат такива уши и такива очи и мислят, че черно на черно е свръхмодното съчетание на цветове. И за капак на всичко — дръжката на меч, стърчаща над рамото му: меч, който сигурно беше по-висок от мен. Меч съвсем като за дзур, ако щете.
Изражението му обаче изобщо не беше като за дзур. Усмихваше се.
— Ей, здрасти — каза той, много весело някак. — Един ден ще се казвам Зунрагон, но засега името ми е Телнан.
Трябваше ми малко време, докато измисля отговор. Първо, никой досега не ми се беше представял точно по този начин. Второ, благородниците дзур са… ами, някои от тях може и да са… сигурно би могъл да намериш някой, който…
Не очакваш да намериш весел дзур.
Станах. Ако беше джерег, щях да си остана седнал от учтивост, но беше дзур, тъй че станах и го удостоих с нещо като поклон.
— Владимир Талтош — представих се. — Наричай ме Влад. — И си седнах отново.
Той кимна.
— Просто проверявах. Сетра ме изпрати.
— Разбирам. Защо те наричат Телнан?
— Сетра казва, че още не съм спечелил името Зунрагон.
— О. Какво означава Зунрагон?
— Още не ми го е казала.
— Какво означава Телнан?
Той се позамисли.
— Мисля, че означава „ученик“, но не съм сигурен. Може ли да седна с тебе?
Вдигнах два пръста на Вили, който кимна и се върна по работата си. Телнан седна. Не знам как успя с онова нещо стегнато така на гърба му, но изглеждаше лесно и естествено. Може би е нещо, което благородниците дзур изучават. Каза:
— Сетра беше притеснена за теб.
— Много мило от нейна страна, но обучен ли си да се справяш с убийци джерег, при положение че някой намине насам?
Усмихна се, все едно че току-що са му заповядали да влезе в битка срещу враг със смазващо превъзходство пред очите на половината Империя.
— Още не.
— О. Значи това е учебна практика за теб?
Кимна.
„Не знам за теб, шефе, но се чувствам адски по-добре“.
„Мхм“.
Михи донесе клава за Телнан. Отпих от моята.
— От дълго време ли познаваш Сетра? — попитах.
— Не всъщност. Около двайсет години.
Не от дълго. Повече от половината мой живот.
— Странно, че изобщо не съм те срещал досега.
— Едва преди година и половина ми разрешиха да изляза над подземията.
Примигах.
— Ъ, ако не възразяваш да попитам…
— Да?
— Какво прави в подземията близо двайсет години?