Минах на вариант три.
Направих още една стъпка наляво и съжалих, че вече си нямам Маготрепач.
Е, това беше глупаво. Всъщност имах си Маготрепач.
Посегнах над сабята, стиснах Лейди Тилдра и я извадих.
И я зяпнах.
Също като мен, и тя се беше променила.
3.
Шами
Когато Михи донесе шамито, плъзнах на Лойош и Роуца остатъците от хляба (никой от двамата не прояви особен интерес към чесъна). Никога не съм се натъквал на шами никъде, освен в „При Валабар“ и нямам понятие как се прави. Представлява най-вече лед, натрошен или накълцан много ситно, ароматизиран и с, ами, с още нещо, за да стои слепено. Може би крем някакъв, може би яйце. Ароматът е много деликатен, но ми напомня за определени вина, които Мороулан обича — вина, които предизвикват изтръпване на езика. При шами го няма това изтръпване, но има съвсем мъничко от аромата.
— Кой беше онзи тип, Влад?
— Мм?
— Онзи тип, който влезе преди малко и седна с нас.
— А, той ли? Марио.
— Чух името му, но кой беше?
— Марио Сивата мъгла. Никога ли не си чувал за него?
Той поклати глава.
— Той, ъъ… той е джерег.
— Видях. Но бях учтив с него. Забеляза ли?
— Да. Показа голяма сдържаност.
Телнан се усмихна.
„Забеляза ли, че запазих лицето си невъзмутимо, Лойош?“
„Да. Показа голяма сдържаност“.
— Та защо трябва да съм чувал за него?
— Разправят, че той убил императора точно преди Междуцарствието.
— О! Онзи Марио. — Той се намръщи. — Мислех, че са го убили.
— Предполагам, че не са. Иначе не се връзва.
Телнан кимна.
Шамито се топеше на езика ми, отнемаше вкуса на чесъна, но не и спомена.
Идеята, както ми бе обяснил Вили преди много време, е да се попречи на устата ти да се задържи твърде дълго над онова, което току-що се е случило; да подготви сетивата ти за това, което предстои.
На Телнан, изглежда, му хареса. Знаех, че на мен ми хареса.
Едно добро ядене, разбирате ли, е преди всичко в неочакваното наслаждение: едно е храната просто да е „добра на вкус“, но един истински майстор я прави вкусна по начин, който те изненадва. А за да се получи това, трябва да започнеш от място, откъдето можеш да си позволиш да бъдеш изненадан. И, много интересно, лицето, което яде, трябва да съдейства, за да може това наистина да е успешно.
Аз съм приличен готвач. И съм отличен в яденето.
За дълго време — да речем три, четири секунди — забравих, че ме преследват, и просто бях зяпнал Лейди Тилдра. Дори усещанията, нахлули в мен от това, че я държах, отстъпиха на втори план пред взирането в нея.
Преди много, много време — около тринайсет часа, повече или по-малко — бях държал в ръката си един дълъг тънък моргантски нож и с него бях минал през, ъъ, известни изпитания, които го бяха превърнали в онова, което някои с вкус към свръхдраматичното наричаха Богоубиец, а аз наричах Лейди Тилдра. Но си беше един дълъг тънък моргантски нож.
Не беше по-различна на усещане; все така галеше дланта ми, както шамито галеше езика ми. Но вече не беше дълъг нож; вече беше по-малък нож, около двайсет и пет сантима острие, широка, с лека извивка; оръжие за боец с нож. Не съм боец с нож. Е, в смисъл, мога да се защитя с нож, ако се наложи, но…
„Шефе!“
Някой стоеше на трийсетина крачки пред мен. Жена. Как се бе озовала там, не знам. Има едно леко блещукане във въздуха в мига, преди някой индивид да пристигне от телепорт, и нещо като ефект на аура за секунда-две след това. Не видях нищо подобно. Може би бях разсеян от взирането в Лейди Тилдра. Но ето че беше там, в сивото на Джерег, и сочеше с пръст към мен, сякаш ме обвинява или нещо такова.
Ножът беше в ръката ми. Но ако изобщо съществува нож, който да не е направен за мятане, беше това извито нещо. Тъй че го превъртях в ръката си, трик, който бях научил, за да впечатлявам момичетата още когато впечатляването на момичета бе единствената цел в живота ми. Веднъж, два пъти, също като едно време, когато си имах една златна верижка, наречена от мен Маготрепач, и по ръката ми пробяга много познато изтръпване, също като едно време. Две завъртания, след което изпънах ножа пред мен, а магьосницата рухна и се свлече на земята.