От дрехите й излизаха струйки дим.
Леле.
Не ми беше ясно какво точно се случи, но каквото и да беше, не изпитвах нито дълбоката умора, придружаваща вещерството, нито мигновеното замайване, което често съпътства хвърлянето на магическо заклинание.
„Шефе, какво стана току-що?“
„Не ме убиха“.
„Тази част и сам я разбрах“.
„За останалото не съм сигурен. Освен че бих искал да духна някъде на безопасно“.
„Добра идея, шефе. Дзур планина?“
„Точно това си мислех“.
Зяпнах Лейди Тилдра, после погледнах канията. Тя също се беше променила; изглеждаше подходяща точно колкото да побере един извит нож с около 27 сантима острие. Прибрах едното в другото и реших да не мисля за това точно в този момент. Свалих амулета от врата си, прибрах го в кутийката, която носех на бедрото си, затворих кутийката и извърших телепорта колкото може по-бързо, без да рискувам да се превърна в малки късчета източняк, пръснати по целия квартал.
На Дзур планина бе мразовито, но щом амулетът отново се озова на врата ми, се почувствах в безопасност.
Вратата не беше заключена. Влязох и по някое време успях да се добера до дневната. Ужасно исках да пийна нещо, но от Туко и помен нямаше. Седнах и поразмислих над току-що случилото си, над това, което ми предстоеше, и над всичко, което не знаех. В частност над всичко, което не знаех и от което можеше да зависи дали ще остана жив, или ще умра.
Насред размишленията ми влезе Сетра.
Станах.
— Извинявай, Сетра. Имах малка неприятност и ми трябваше място да…
— Знаеш, че си добре дошъл тук, Влад.
— Благодаря ти. Ъъъ…
— Да?
— Знаеш ли как, ъъ, как бих могъл да се свържа с Кийра Крадлата?
Тя повдигна вежди. Не отговорих на всички въпроси, които не зададе.
След малко сви едва забележимо рамене и рече:
— Очаквам я да намине скоро.
— Благодаря ти.
— За какво?
Нямаше възможен отговор на това, тъй че не отговорих. Сетра излезе, а аз поседях отегчен и притеснен още около половин час. Прекарах си времето колкото може по-добре, като си припомнях детайли от обяда, докато накрая Кийра се шмугна в стаята.
— Здрасти, Влад.
— Кийра. Признателен съм, че се отби да ме видиш.
— Не беше никакъв проблем, наблизо бях. Искаш да ти се открадне нещо, предполагам?
— Всъщност не. Не този път.
— Какво те гложди тогава?
— Лявата ръка на Джерег.
— О? Мислиш да се включиш при тях ли?
— Не точно. Но мисля, че една от тях преди малко се опита да ме прати там, откъдето никой не се връща, освен тези, които го правят.
— Хмм. Ядосал си някого.
— Ядосал съм почти всички джереги. В смисъл, от нашата страна. Възможно ли е да съм ядосал и Лявата ръка?
Тя се намръщи.
— Виж, това, Влад, е чудесен въпрос.
— Ей, благодаря ти. Вече се чувствам страшно умен.
— Не знам толкова много за отношенията между двете организации, колкото може би си мислиш.
— Знаеш повече от мен, което е добре за начало. Например току-що спомена за две организации. Наистина ли са напълно отделни?
Тя кимна.
— А имперският представител?
— Официално той представлява дома Джерег, а не някоя организация.
— А неофициално?
— Не съм сигурна. Би могъл да представлява двете страни или Лявата ръка да имат друг представител в двореца, за когото не знам.
— Ако представлява двете страни, това би обяснило защо Лявата ръка се опита да ме убие преди малко. Те…
— Сигурен ли си, че са били те?
— Женска, цветовете на джерег, магьосническа атака.
— Доста убедително е, да.
— Тъй че или искат да ме убият по същата причина, поради която го искат джерегите, и някой ги е наел, или вече знаят какво кроя, което е ужасно бърза работа.
— Какво кроиш?
— Ъъ… да. Може да си чукнем главите с тях заради Южна Адриланка.
— Аха. Разбирам. Кога възникна това?
— Преди няколко часа. Аз, мм, помолиха ме.
— И вече си нападнат? От магьосничка?
— Да.
— Как се случи? Как стана нападението?
— Не знам, заклинание някакво. — Свих рамене. — Лейди Тилдра се справи с него.