Беше малко дребен за драгар и макар изобщо да не ме бива за възрастите им, трябваше да му дам над двайсет и пет стотака. Не можах да идентифицирам от кой дом е нито по дрехите, нито по чертите му.
Не издаваше по нищо да е джерег — с което искам да кажа, че не добих никакво чувство, че знае как да се справи с обстановката или че се озърта за опасност, или че, ами че е нещо друго, освен стар търговец. Естествено, допуснах, че е тук, за да ме убие.
Отне му някъде около шест секунди, докато стигне до нас, което ми остави време да се сетя за Лейди Тилдра, тъй че съвсем леко се отдръпнах от масата, прибрах камата в канията в ботуша си, опрях лявата си ръка до блюдото и оставих десния си показалец да се отпусне на дръжката на Лейди Тилдра на лявото ми бедро. Лейди Тилдра е… но на това ще се върнем по-късно. Засега нека да кажа само, че, както и преди, докосването на дръжката й ми даде успокоително усещане за присъствието й. Ако този индивид се канеше да ми развали яденето, щях да се ядосам доста.
Вили се намръщи и понечи да се приближи, но му махнах да се разкара — бих се мразил вечно, ако го светнат, докато се опитва доблестно да защити правото ми на едно кротко ядене.
Странно е как времето се проточва, когато си мислиш, че ти предстои да защитиш живота си. Докато онзи се приближи, успях да направя още няколко бързи наблюдения — имаше приятно, леко закръглено, почти селяшко лице въпреки благородната горна част, със светли дружелюбни очи и тънки вежди. Ръцете му бяха единственото, което ми се стори опасно, въпреки че не мога да кажа точно защо си помислих така. Бяха си просто ръце: изрядно подрязани нокти, средно дълги пръсти, макар и малко по-дебели може би. Станах. Телнан също. И да беше неучтиво, не ми пукаше особено.
Гостът не ме остави в напрежение. С приятен баритон заяви:
— Казвам се Марио Сивата мъгла. Може ли да седна с вас, лорд Талтош?
Когато си върнах дар словото, рекох:
— Поправи ме, ако греша: не си мит значи?
— Не изцяло поне. Може ли да седна?
На Телнан не му пролича, че името му е познато.
— Разбира се, стига приятелят ми да не възразява. Той се казва Телнан, между другото.
Вярвам, че гласът ми беше достатъчно спокоен и любезен.
— Здрасти — каза с усмивка Телнан.
Марио Сивата мъгла кимна леко, също с усмивка.
Обърнах се към познайника си.
„Лойош, още малко и ще ми пуснеш кръв“.
„Съжалявам, шефе“.
Отпусна хватката си на рамото ми. Вили издърпа стол от друга маса и го намести вляво от мен и вдясно от Телнан. Ако Марио Сивата мъгла решеше да се храни с нас, масата щеше да е препълнена. Тримата седнахме.
„Шефе, ако искаше да те убие…“
„Знам, знам“.
— Разбирам, че сте чували името ми? — каза Марио. С усмивка. Усмивката на съсед от долния етаж, който току-що ти е благодарил, че си му заел чашка кафе на зърна.
— Мда — отвърнах. Най-умното, което можех да кажа.
— Аз не съм — каза Телнан.
Двамата с Марио погледнахме благородника дзур и аз казах:
— Ъъ…
— Все едно — рече Телнан.
— Не бих искал да прекъсвам яденето ви — каза Марио.
Погледнах го. Изглеждаше искрен. Казах:
— Желаете ли нещо за ядене?
— Не, благодаря. Няма да се задържам много.
За малко да кажа „Добре“, но се овладях. Михи се приближи, зададе същия въпрос на Марио и получи същия отговор. После ме попита дали ще желаем вино. Желаехме. Можел да ни препоръча… Чудесно. Доверих му се: просто да донесе каквото смята, че е най-добро. Той се поклони.
Марио.
Беше за наемните убийци това, което бе Кийрон Завоевателя за войниците. Само дето Кийрон беше мъртъв. Марио беше убил император преди Обръщането на Цикъла, поне според приказките. Когато гвардията Феникс не може да разгадае някое убийство, казват „Марио го е направил“, което значи, че случаят никога няма да бъде разрешен. Разправят (сигурно не е вярно) за един тип, комуто казали, че Марио е по петите му, и той просто отишъл сам до Портата на смъртта и се хвърлил от Пропадите.
И Марио седеше сега на масата срещу мен и се усмихваше най-дружелюбно.
Беше почти достатъчно, за да ми се отще да ям.
„Ей, шефе“.
„Какво?“
„Откъде знаеш, че наистина е Марио?“