„Хмм… прав си. Но да познаваш някой, който би твърдял, че е Марио, ако не е?“
„Е, не. Но все пак“.
„Аха“.
Той се отпусна назад в стола си, скръсти ръце пред гърдите си — възможно най-незастрашаващата поза, която можеше да заеме, без да е болезнено очевидно, че се опитва да изглежда незастрашително, — и каза:
— Разбира се, знаеш, че си ядосал някои хора.
— Да. Беше ми разяснено.
Телнан се обърна към мен. Не ми се обясняваше на дзур, тъй че не го направих.
Марио заяви, предполагам и на двамата:
— Има две неща, които не правиш: не говориш на властите за Асоциацията и…
— Асоциацията?
Той се усмихна.
— Стар термин. Организацията? Синди…
— Разбирам.
— Аз — не — каза Телнан.
„Знаеш ли какво, Лойош. Извеждаш дзура навън и му обясняваш“.
„Мхм“.
Гласно, двамата с Марио го пренебрегнахме. Безгласно всъщност. Кимнах. Марио продължи:
— Не говориш на властите за нас и не се забъркваш с нашия имперски представител. Ти направи и двете. Е, едно и половина поне.
— Не съм казал нищо на властите за, ъъ, Асоциацията. Не съвсем.
— Достатъчно, за да ядосаш някои хора.
— Предполагам.
— Не предполагаш. Знаеш го.
Кимнах и казах:
— През последните няколко години, докато скитах по света и ги отбягвах, общо взето ми се изясни. Предполагам, че в един момент са ти предложили работата?
Погледна ме право в очите. В същото време усетих странен лек гъдел някъде откъм тила си, сякаш нечий глас ми зашепна, но твърде тихо, за да го чуя. Реших, че точно сега не е моментът да мисля за гъдела и какво подсказва той.
— Извинявай — казах на Марио. — Неуместен въпрос.
Той кимна едва забележимо и каза:
— Поемаш известен риск с идването си тук, не мислиш ли?
Лойош леко помръдна на рамото ми. В отговор Роуца помръдна на другото. Телнан рече:
— Аз съм тук.
— Да — отвърна Марио. — Разбира се.
— Не кой знае какъв — казах. — Знаеш как ние… в смисъл, знаеш как стават нещата. Докато се разчуе, че съм тук, и някой ми скрои нещо, ще съм далече от града.
— Затова беше толкова отпуснат, когато влязох.
— Да, затова.
Той кимна.
— Има слухове, че си придобил доста респектиращо средство за самозащита.
Усетих цялата дължина на Лейди Тилдра на лявото ми бедро, точно пред сабята. Не я докоснах, въпреки че ми се искаше.
— Не. Не са слухове. Казали са ти го директно и от надежден източник.
— Е, да.
Което, прецених аз, почти потвърждаваше приказките, които бях чувал — че най-прочутият професионален убиец в историята на Драгарската империя е любовник на Алийра е’Кийрон, втора поред като Наследник на дома Дракон и начело на най-престижното разклонение на този дом. Беше забавно. Или нещо такова.
Тъй че, докато си седя тук, между вкуснотиите на „Валабар“ и Марио Сивата мъгла от дома Джерег, и си чакам виното с някакъв странен благородник дзур за компания, може би трябва да ви поразкажа малко за себе си. Хмм… но пък, от друга страна, може би не.
Михи цъфна с виното и ме помоли да одобря бутилката. Кимнах. Сигурен бях, че е бутилка. Той използва перото и с помощта на дебела ръкавица, извадена от задния му джоб, машата. Отвори я и наля без пищни жестове. Джани, другият ми любим келнер, винаги правеше така, че отварянето на бутилката да прилича на върховен триумф. Малките стилистични детайли са това, което ни различава, не мислите ли?
Отпуснах се в стола си, все едно нямам и една грижа на света, и попитах:
— Ще пийнете ли вино?
Телнан пожела, Марио — не. Михи напя и остави бутилката на масата.
Кимнах, отпих и зачаках Марио да продължи.
— Хубаво вино — отбеляза Телнан. Съмнявах се, че може да направи разлика. Но пък можеше и да греша.
Марио се размърда в стола си и — само за миг — ми се стори притеснен. Преди стъписването да се е издало на лицето му, каза:
— Познаваш Алийра.
Е, да, познавах Алийра. В смисъл, познавах я толкова добре, колкото, който и да е „източняк“ (да се чете: човек) може да познава „човек“ (да се чете: драгар). Знаех, че е ниска като за драгар; не повече от шест стъпки. Знаех, че има убийствен нрав и нужното умение в магията, с което да го наложи. Знаех, ами…
— Да — отвърнах. — Донякъде.