— Тя ме помоли да поговоря с теб — каза той.
Това определено си струваше повдигане на вежда.
— Загрижена е за безопасността ми?
Той се намръщи.
— Е, не всъщност.
— Звучи успокоително.
— Загрижена е за някои други.
— Ще ме караш да отгатвам?
Въздъхна. Изглеждаше нещастно.
— Добре. Гадая. След като те е изпратила тя, трябва да е нещо, свързано с Организацията, тъй като Алийра никога не би се унизила да признае публично, че има нещо общо с престъпници.
Телнан и Марио се втренчиха в мен и усетих, че се изчервявам.
— Ъъ, не включвах точно теб в това — уверих Марио.
Той кимна и каза:
— Е, продължавай. Добре се справяш.
За съжаление, след като бях стигнал дотук, блокирах. Ако Алийра си имаше неприятност с Организацията, нещо, което не можех да си представя, то Марио можеше да направи всичко, което бих могъл да направя аз. А ако Организацията си имаше някаква неприятност, това вече не беше моя грижа. Вече нямах никакъв интерес или връзки с техните дела, с възможното изключение на…
— Коути — отроних.
Той кимна и нещо тежко се стовари в стомаха ми.
— Южна Адриланка.
Кимна отново.
— Вината е моя значи.
Ново кимване.
— Ъъ… бихте ли обяснили? — обади се Телнан.
— Не — отсякох.
Направих още няколко коментара, този път с повече емоционално, отколкото рационално съдържание.
— Предполагам — каза Марио.
Телнан изглеждаше озадачен.
Усетих присъствието на Лойош в ума си, както правя понякога, когато някое заклинание заплашва да излезе извън контрол. Съсредоточих се върху дишането си като при упражнение по фехтовка.
В случай че не сме се срещали досега, преди време ръководех един малък район на Адриланка. В смисъл, ако там се случеше нещо незаконно, или получавах дял от него, или уреждах нещата така, че някой да съжали, че не съм получил дял. Също така по някое време придобих сходни дялове в Източняшкото гето, наричано Южна Адриланка. По това време бях щастливо женен. Същевременно съпругата ми Коути беше нещастно омъжена, главно защото имаше някои морални възражения да печели от източняците по същия начин, по който го правехме от драгарите. И защо ли?
После тя изпадна в опасност, а аз геройски я спасих и така нататък. Междувременно си спечелих врагове и духнах набързо. Последното, което направих, преди да изоставя кариерата си, приятелите си, жена си и всичко останало, беше да дам на Коути всичките си дялове в Южна Адриланка като един вид подарък преди сбогуване.
По това време мислех, че е забавно по някакъв болезнен начин.
Сега беше болезнено по някакъв забавен начин.
Михи поиска да разбере дали съм готов за… не, не бях. Можеше да се върне, след като гостът напусне, тъй като гостът ни явно не държеше да се храни. Михи разбра и изчезна там, където отиват келнерите и кредиторите, когато не са пред теб.
— Окей — казах. — Да чуем.
Марио кимна и се усмихна. Като оня тип от долния етаж, както казах преди малко. Или може би като стареца, дето пощипва хубавото момиченце на пазара, а то му се усмихва, вместо да го зашлеви. Схващате, нали?
— Камата започна от…
— Тя вече не се нарича така.
Той ме погледна странно и рече:
— Аз я наричам така.
— Аха. Окей.
— Започна от опита да опразни напълно Южна Адриланка от Организацията.
— И тя, разбира се, изникна отново, само че извън контрола й.
— Да.
— Можех да й кажа, че ще стане така.
— Някои неща се виждат лесно, когато не си вътре в тях.
— Щом казваш. И после?
— Успя да си върне някакъв контрол над района и се опита да го ръководи… — Той се намръщи. — По-нежно, както би се изразил ти.
— Точно това аз трябваше да пробвам първо — изсумтях.
— Също не подейства. Както разбирам, дълговете са излезли извън контрол, маржът на приходите бил много малък…
— Схващам идеята.
Той кимна.
— Тъй че, мм, различни индивиди започнаха да надушват възможности. Знаеш как става.
— Да.
— Аз не — каза ведро Телнан. Пренебрегнахме го.
Марио каза:
— Опита се да задържи това, което имаше, но всъщност не разполагаше с организация. Само със себе си и репутацията си. С това не се стига далече.
Кимнах. Съгласен бях, че не се стига далече.