Но също така знаех, че това не може да е пълният обхват на интересите им.
Какво можеха да искат в Южна Адриланка?
— Какво още можеш да ми кажеш? — попитах накрая.
Той въздъхна и поклати глава.
— Жалко е колко малко знае Дясната ръка какво прави Лявата ръка. Ще ми се да можех да ти кажа повече.
— Кажи ми, което можеш.
— Да. Добре, до този момент знаем, че Камата е получила предупреждения да напусне Южна Адриланка сама. Доколкото знаем, не са предприемали никакви конкретни стъпки.
— Откъде знаете, че Лявата ръка прави предупрежденията?
Той бръкна под наметалото си. Неволно се напрегнах и ръката ми помръдна към камата, която бях прибрал в ботуша си. Телнан като че ли също се напрегна. Марио се престори, че не забелязва, извади сгънато листче и ми го подаде. Почеркът беше простичък и четлив, почти безличен. Пишеше: „Благодарим ви за интереса и приноса в тази част на града ни. След като работата тук вече е свършена, надяваме се, че ще приемете благонамерените ни пожелания за продължително благополучие и добро здраве“. — Беше подписано „Мадам Триеско“ и отдолу бе изрисуван символът на дома Джерег.
— Мадам Триеско? Коя е пък тази?
— Не знам. — Марио сви рамене.
— Добре, съгласен съм. Изглежда съвсем ясно.
— Тоест влизаш, така ли?
— Разбира се.
— Алийра каза, че ще влезеш. — Марио стана. — Къде ще си?
— Бих могъл да прескоча до Черен замък, но не съм в настроение да започвам нова война Дракон — Джерег. Тъй че какво ще кажеш за Дзур планина?
— Да, там е добре.
— Мм…
— Да?
— Ако ми се прииска да се свържа с теб, има ли някакъв…
— Алийра може да ме намери.
— Да де, но аз едва ли ще мога да се свържа с Алийра.
— Защо?
Потупах верижката, която носех на шията си, и казах:
— Защото, както се очертават нещата, май няма да ми се ще да махам тези…
— О, да бе.
Марио се намръщи за миг, погледна към Телнан, после се наведе над масата и ми прошепна нещо в ухото. Телнан вежливо се престори, че не забелязва.
Отдръпнах се на стола и зяпнах Марио.
— Майтапиш се!
Той поклати глава.
— Не. Но да убия…
— Да, не е най-умното.
— Добре. Разбрах. Ако ми се наложи да се свържа с теб, знам какво да направя. Ще държим връзка. — После добави вече към двама ни: — Приятен апетит.
— Той си идва с яденето — отвърнах и за двамата.
Телнан го удостои с дружелюбна усмивка.
След като Марио си излезе, дойде Михи — появи се от онова място, където келнерите, кредиторите и т.н. И след като нямаше какво друго да направя в момента, отново насочих вниманието си към храната.
1.
Сухо червено
След като Марио си отиде, можех да се съсредоточа върху виното. Ще отрека, че съм някакъв експерт по вината, но ми хареса. Беше сухо, разбира се, защото сладките вина са за десерт, но имаше всички онези оттенъци, които ми напомняха за тревисти хълмове с овощни градини, лек ветрец и разни такива поетични неща. Понеже знаех какво е следващото блюдо, виното ме отпускаше, опитваше се да ми каже, че устата ми е в безопасност и че не би трябвало да се притеснявам. Гадно, коварно вино. Не знам какво мислеше Телнан за него. Нищо не беше казал за момента, а и не ми беше до разговор.
Казал бях на Марио, че може да ме намери в Дзур планина. Замислих се за това. Имах ли други възможности? Дядо ми не беше вече в града, а и бездруго не можех да отседна при него, след като целият Джерег бе по петите ми. За Черен замък бях прав. А от идеята да почукам на вратата на Коути и да попитам: „Нещо против да спя на дивана няколко седмици?“ направо настръхвах. Не, Дзур планина беше единственият ми избор.
Дзур планина.
Домът на Сетра Лавоуд, Магьосницата, Тъмната дама. Не знам, винаги сме се разбирали съвсем добре; сигурно нямаше да има нищо против. А и Телнан не бе реагирал, когато го подхвърлих. Най-малкото там щях да съм в безопасност, докато измисля какво да правя.
Щях да направя това, което правех винаги: да разбера какво става, да съставя план и да го осъществя. Никакъв проблем.
Гадно вино. Коварно.