Станах от масата с чувство на задоволство. Нещо повече, чувствах се заситен така, както може да те накара да се почувстваш само едно изключително ядене, в което всички елементи се съчетават и всяко ястие само по себе си е произведение на изкуството. Както подхвърлих на Лойош, ако ми видеха сметката сега, поне бях успял да се наям като хората за последно. Много добро последно ядене. Лойош отбеляза, че толкова по-добре, защото в момента съм бил толкова бавен, че нямало да мога да се спася и от бебе, нападащо ме с детска количка. По нанагорнище. Посъветвах го да млъкне.
Освен това Телнан бе до мен, за да ме защити, стига да не беше в същото състояние.
Пратих Лойош и Роуца навън, за да се уверя, че не ме дебнат детски колички. Нямаше такива, тъй че, след като се сбогувах сърдечно с няколко души от персонала и след като платих сметката, на Телнан включително, излязохме.
Тц. Никой не се опитваше да ме убие.
Огледах се. Беше късно следобед и светът бе тих и кротък.
— В Дзур планина ли отиваш? — попита Телнан.
Кимнах.
— А аз да…?
— Да, ако обичаш.
Свалих верижката от врата си (дълга история), пъхнах я в малката кутийка, която нося точно за тази цел, и кимнах на дзура. Той кимна в отговор и последва лек гъдел в основата на гръбначния стълб, придружен от странното усещане, което те спохожда винаги, когато за едно мигване светът около теб вече изглежда съвсем различно. Леко се олюлях, щом студът порази кожата ми и миризмата на вечнозелени дървета изпълни ноздрите ми. Дзур планина се простираше около мен. Допреди няколко години нямаше да мога да понеса тази магия, без да съсипя всичко, което току-що бях погълнал във „Валабар“. Но сега… нищо, освен леко залитане и потръпване. Нахлузих верижката около врата си и след като камъкът легна на кожата ми и запулсира в ритъм със сърцето ми, се поотпуснах. Безопасно.
Относително безопасно.
Сравнително безопасно.
По-безопасно.
„Никой няма наоколо, шефе“.
„Окей. Благодаря, Лойош. Телнан не дойде с нас, нали?“
„Мисля, че не. Ъъ, знам, че сме в безопасност, шефе, но хайде все пак да влезем вътре“.
Земята бе покрита с тънка пелена сняг, тъй че оставих стъпки, водещи към вратата. Приятелят ми Мороулан има врати, които се отварят, щом пристъпиш към тях. Много впечатляващо. Как е с вратите на Сетра, така и не мога да разбера: понякога се отварят, понякога човек трябва да почука, а понякога трябва да търси, за да ги намери. Веднъж чаках навън като идиот цял час и половина. Канех се да направя забележка на Сетра по този повод, но някак си така и не успях.
Този път вратата не се отвори, но пък не беше и заключена. Влязох. Бил съм тук достатъчно често, за да си въобразя, че мога да се оправя вътре, без да се изгубя, но не достатъчно, за да мога наистина да го направя. Лойош, за щастие, има по-добра памет за такива неща и след няколко чупки, извивки и язвителни подмятания от негова страна се озовахме в една от дневните на Сетра. Тази, в която за първи път се срещнах с нея, всъщност. Боядисано в тъмни цветове тясно помещение, забележително голо, с удобни столове, разположени под странни ъгли, сякаш Сетра предпочита гостите й да не се гледат пряко един друг. На влизане чух нещо, което прозвуча като тичащи боси крака, и почти ми се стори, че долових смътен кикот, но не се замислих много. Това беше Дзур планина, където може да се случи какво ли не, и човек може да си увреди мозъка, докато се опитва да си обясни малките загадки, да не говорим за големите. Избрах си стол и се настаних в него е въздишка.
Слугата на Сетра, Туко, се появи, хвърли ми поглед с изражение, попадащо някъде между пълно презрение и незаинтересованост, и рече:
— Ще желаете ли нещо, лорд Талтош?
— Не — отвърнах. Първо, имах чувството, че няма да мога нито да ям, нито да се движа повече, докато съм жив. И второ, не исках нищо повече да се смесва с онова, което все още усещах на езика си. — Само да ми кажеш дали Сетра е тъдява.
— Ще се появи скоро — изсумтя той.
И изситни от стаята, без да издава с нещо, че изобщо го интересувам. Винаги върви леко изгърбен и има тик в дясното рамо, а и пръстите му треперят. Понякога се чудя дали всичко това не е просто преструвка — дали старият кучи син не е всъщност абсолютно здрав. Не съм забелязвал никакви признаци за това, но се чудя понякога, сериозно. Притворих очи и изкарах известно време в блажен унес: припомнях си всичко, което току-що бяха направили във „Валабар“ за мен.