— Винаги можеш да отидеш маскиран.
Свих рамене.
— Ще поема този риск. Дзурското в мен ме подтиква.
— Да не се засегнеш, Влад, но не мисля, че в тебе има много дзурско.
— Няма всъщност. Благородниците дзур винаги са сами. При мен всичко е до това да имаш приятели. Точно затова ще те взема с мен във „Валабар“.
— Хубаво.
— И ще те представя на приятеля ми Рик. Обещах да му се обадя, когато намина там следващия път. Стига да нямаш нищо против, че ще те видят с двама източняци.
— Кой ще ме забележи?
— Сервитьорите, надявам се.
— Прав си.
— Ти, Сетра, Кийра, Алийра, Деймар, Марио, Мороулан…
— Мм?
— Добре е да имаш приятели.
— Аха. Какво ще правиш след това?
— Махам се от града. Жив, ако е възможно.
— Имаш ли някоя крайна цел? Не че питам коя е.
— В общи линии — да, мисля, че имам.
— Рано или късно, Влад, ще трябва да уредиш нещата с джерег.
— И с Лявата ръка.
— Да, и с Лявата ръка.
— В момента виждам само един начин на „уреждане“, който би могъл да свърши работа, и този начин не ми харесва особено.
— Мога да си представя защо.
— Хе.
— Сериозно ти говоря, Влад. Това ще трябва да се уреди.
— Не днес. Днес трябва да се срещна със сина си.
Той кимна.
Чух стъпки зад вратата. Беше Коути. Крейгар стана.
— Ще се видим след малко, Влад.
Понечих да заговоря, но не можах, тъй че само кимнах.
Ръцете ми трепереха.