Приказният белоструй не секна, докато официалните лица не се изкачиха на подиума, съпроводени от първите тактове от европейските химни, които те трябваше да изслушат прави. Земята бе вече покрита като с цветен килим, а тук-там все още кръжаха отделни венчелистчета. Тъкмо тогава внезапна тревога обхвана Айнщайн: та той не знаеше най-важното, за да може да произнесе няколкото думи на благодарност, които прилежно редеше наум. Наведе се към професор Йоши и тихичко му заговори:
— Извинете ме, професоре. Не бих искал да наскърбя хората, които ми устроиха такова великолепно посрещане, но се оказва, че съм забравил името на града.
Направо се срамувам от ужасната си памет.
— Ваше превъзходителство — усмихна се Йоши, — виновни са нашите японски имена, които навярно звучат необичайно за европееца. А в главата си вие съхранявате толкова ценни знания, че не би било позволено да се обременявате с незначителни подробности. Градът, който ви посреща днес, не е забележителен с нищо. За в бъдеще обаче най-голямата му слава ще бъде, че ви е приел и почел, макар и не съвсем подобаващо за вашето достойнство. Единствено по тази причина може да остане жив в спомените на хората и най-вече във вашата памет. Нарича се Хирошима.
Айнщайн трескаво затършува из джобовете си, търсейки, разбира се, безуспешно несъществуващия бележник. Накрая измъкна някакво листче хартия с изписани по него алгебрични знаци.
— Ще си отбележа името за по-сигурно — рече той. — Хи-ро-ши-ма. Благодаря ви, професоре. Няма да го забравя.
В една ноемврийска вечер на 1938 година професор Лучези от италианската школа очакваше заедно с жена си телефонен разговор с чужбина. Получил бе поканата сутринта и сега нервно крачеше из стаята.
— А ако се окаже най-обикновено обаждане? — спря се той изведнъж.
— Обикновено, от Стокхолм — надали — усъмни се Роза.
— Да, вярно, от Стокхолм може да бъде само за наградата. Ах, Роза, не заради славата, която носи една Нобелова награда, се вълнувам, кълна ти се. Аз работя безкористно.
— Знам, Енрико. И това е добре известно на всичките ти приятели.
— Каква голяма радост ще бъде, ако след толкова години борба новата физика се наложи най-после в света. След връчването на подобно отличие те ще признаят заблужденията си. Ще разберат, ще приемат, че…
— Грешиш, Енрико, както винаги, щом става дума за поведението на хората. Фашистите нищо няма да разберат, защото не искат да разберат и никога няма да приемат, че E=mc². За тях най-важното е да държат народа окован във вериги и единствено това определя убежденията им. Мусолини все повече се поставя в услуга на Хитлер и подражава в своята тирания на немския диктатор. В Германия преследват всички наши съмишленици, дори самият Айнщайн трябваше да избяга след толкова много други учени.
— Имаш право — отговори тихо Лучези. — Независимо дали ще получа наградата или не, наложително е да се махнем оттук. Но именно тя би улеснила заминаването ни.
— Да. Поне за известно време фашистите ще се почувствуват поласкани във високомерието си. че я получава един италианец. И ние ще можем спокойно да изпълним намеренията си.
Телефонът иззвъня. Лучези се спусна към него, а Роза посегна към допълнителната слушалка. Обаждаше се секретарят на Шведската академия на науките и поводът действително бе присъждането на Нобеловата награда. Тръпнещи от вълнение, двамата изслушаха пояснителния текст:
„На професор Лучези от Рим за неговите научни открития и за изследователската му работа в областта на еквивалентността на енергията и материята, благодарение на която в едно по-далечно бъдеще ще стане възможно резултатното им взаимопревръщане.“
С това разговорът приключи и Лучези и Роза буйно се разцелуваха. Отличието увенчаваше неколкогодишните им общи усилия. Сега трябваше да се приготвят, за да посрещнат неколцината верни приятели, които, предупредени от Роза, щяха да отпразнуват заедно с тях щастливото събитие. Противно на обичайното си хладнокръвие, Лучези толкова много се развълнува, че се наложи да изпие една голяма чаша с кианти, за да се поуспокои. И чак тогава отиде да се преоблече. Успехът и сгряващото червено вино дълбоко го разчувствуваха и неусетно за самия него цялото му минало изплува в съзнанието му. Той отново се върна към времето, когато отхвърли лъжливия блясък на светския живот и пое по суровия път, към който го тласкаше тайнствена сила.