Няколко години след Първата световна война властен повик промени внезапно и коренно живота на Лучези. Беше на двадесет години. Потомък на римски аристократи, той немного прилежно се готвеше за литературното поприще, поделяйки времето си между лекото следване и повърхностните забавления на младежите от своето съсловие. Отличаваше се все пак от тях с неясна склонност към откривателство, която се свеждаше до плахи поетични опити, не толкова бездарни, колкото на останалите му приятели. Стихотворните наброски обаче го изпълваха с дълбоко чувство на неудовлетворение и макар да ги преработваше безброй пъти, накрая винаги ги унищожаваше.
Получи откровението в една модна книжарница, където бе влязъл да разгледа богато илюстрирани книги. И тъкмо се готвеше да си тръгне, разочарован и отегчен от заниманието, което не му бе доставило очакваната наслада, когато зърна на една лавица, сякаш нарочно захвърлени там, няколко еднакви томчета със сиви корици. Спря се, без да разбира какво го кара да постъпва така, върна се назад и сочейки ги с пръст, попита:
— Какво е това?
— Изпратено ми е по погрешка, сеньор — услужливо му обясни книжарят. — Аз нямам купувачи за подобни издания. Това е теорията на Айнщайн, в повече екземпляри… Но да не ви прилоша?
Въпросът бе предизвикан от странното държане на Лучези, който, разгръщайки небрежно една от сивите книги, неочаквано пребледня и сложи ръка на сърцето си, като че искаше да потисне силно вълнение. Той дори не забелязваше книжаря, който го наблюдаваше с действителна тревога. Усещаше как краката му се подкосяват и тръпки пробягват по цялото му тяло. По средата на страницата, предшествувано от тайнствена свита гръцки букви и от още по-неразбираеми знаци, случайно зърнатото уравнение E=mc² бе задържало погледа му и той стоеше като омагьосан.
Само за едно мигновение бе окован чрез всичките си сетива. Подсъзнателно долавяше излъчването на нов свят, чието великолепие го заслепяваше, и в неговата светлина бледите подобия на удоволствия, които бе изпитвал дотогава, безвъзвратно се стопиха. Великолепието идеше от лъчезарието на възвишени истини, които той още не проумяваше, но предугаждаше свещения им смисъл по опиянението, в което го потапяше откровението, по неговото вълшебство, така че вътрешното му разтърсване се подсилваше от възбудата, съпровождаща откритието, и от неудържимия стремеж към завоевания на духа. В екстаза му имаше нещо и от плътското желание. Спомняше си, че бе изпитал подобна омая при първата си любов; но сегашното чувство бе несравнимо по-могъщо и с привкуса на окончателното и необратимо решение, на което щеше да подчини целия си живот. Още дълги минути остана занемял и вцепенен; после трескаво заразгръща книгата. Пак изпадна в съзерцание пред думите „пространство“, „време“, „материя“, „енергия“. Докато накрая грабна всички екземпляри и заяви:
— Купувам ги.
— Сеньор — опита се да възрази книжарят, изпаднал в още по-голямо недоумение, — смея да забележа, че вземате бройки от едно и също заглавие. Знам, че тънката интелигентност на ваша светлост се подхранва с произведения от различни жанрове, но може би да не ме разбрахте добре. Ще повторя, че книгата е предназначена за тесни специалисти. Ако се интересувате от съвременните теории по физика, имам три-четири научнопопулярни издания, които са разбираеми и много по-приятни за четене…
— Купувам и тях — отсече Лучези. — Дайте ми всичко отпечатано досега върху теорията на относителността и ми препоръчайте специализирана книжарница, където да намеря необходимото по въпроса.
Натоварен с тежкия пакет, Лучези крачеше припряно. Дотук не бе разсъждавал. Към дома му го пришпорваше трескаво желание — бързаше да се затвори в стаята си, за да открие богатствата, които притискаше сега под мишница, и целият потръпваше при техния допир. Ала изведнъж се спря от внезапно споходилата го мисъл и пое в друга посока. Смяташе, че първо трябва да извърши една решителна стъпка, да изпълни неотложен дълг. И все така забързан, влезе в потъналия сред рози разкошен дом на графиня София Джиберти, негова любовница от един месец насам.
Разрешено му бе да я посещава по всяко време на деня и нощта. Камериерката Роза, висока черноока девойка, слаба и сдържана, която графинята бе избрала заради невзрачната й външност, го посрещна, без да задава въпроси, и го въведе в салона. Лучези дори не я погледна, толкова много бе погълнат от собствените си мисли. Тогава влезе София по пеньоар и се спусна да го прегърне.