— Не те очаквах днес следобед, Енрико. Тъкмо приготвях багажа си. Ще бъда готова утре сутринта.
На следващия ден трябваше да заминат на почивка в планината. Лучези отвърна поглед.
— Не мога да тръгна.
— Но, скъпи, нали така се уговорихме. Сигурно имаш важна работа утре. Няма значение.
И тя понечи да го целуне. Възпря я и отвърна твърдо:
— Нито утре, нито вдругиден, нито по-нататък.
София пребледня и го погледна слисано.
— Няма да се виждаме повече — продължи той със страстно настървение. — Дойдох, за да ти го кажа.
Графинята притисна ръка към сърцето си, но запази спокойствие.
— Оценявам поне откровеността ти, Енрико — рече тя с болка в гласа. — Трябваше да го очаквам, но не мислех, че ще ти омръзна толкова скоро. Не губиш излишно време. Естествено, има друга жена, нали?
Беше по-възрастна от него и му говореше с почти майчинска нежност. Лучези поклати глава.
— Не става въпрос за жена — обясни той, но срещна невярващ поглед.
— Можеш да ми го кажеш, Енрико, няма да се разсърдя. Но не би трябвало да ме лишаваш от тези петнадесет дни на планина.
— Невъзможно е! — нетърпеливо възрази младежът. — Нямам минута за губене.
— За губене! Жесток си… О, Енрико — умолително настоя тя, — да заминем утре. Дай ми две седмици отсрочка, после си свободен. Ще се разделим, без да те укорявам за нищо, кълна ти се.
Прегърна го, притисна се към него, отметнала назад глава с разпуснати коси, като се опитваше да надникне в очите му.
Лучези дори не се възпротиви, стоеше безучастен.
— Та ти не ме и забелязваш — сепна се тя отчаяно. — Нима толкова бързо забрави изминалия месец? Искам да знам коя е тя и каква власт има над теб!
Докато още говореше, силно разстроена, графиня Джиберти неволно закачи пакета с книги, които Енрико продължаваше да стиска под мишница. Хартията се разкъса и екземплярите се разпиляха по килима. Младежът се наведе да ги събере, но бе изпреварен. Коленичила, жената се пресегна към произведението на Айнщайн, после се изправи бавно, държейки го на височината на очите си.
— „Теория на относителността“ — прочете тя гласно. — Не може да бъде!
Гневният вик, който се изтръгна от устата й, не напомняше с нищо за тъжните протести срещу вероятната съперница.
— Енрико… нима ще ми кажеш, че ме изоставяш заради това? — продължи тя с гняв и възмущение, а пръстите й мачкаха сивата корица.
— Да — отговори Лучези. — Аз вече ти обясних, не става дума за жена.
— Мерзавец! — изкрещя София, скачайки на крака. — Какъв срам за мен! Луда бях, че те допуснах в леглото си! Как не се досетих. Ти винаги си бил склонен към най-долна поквара. Досега не са ме унижавали така. Нямаше да се чувствувам толкова зле, ако ме изоставяше заради някое хубаво момиче. Махай се, нещастнико! Трябва да измия тялото си, което ти омърси, и да прекадя с тамян, та да прочистя дома си от твоето присъствие!
Пренебрегнатата красавица бе извън себе си от ярост. Ругаеше най-цинично и щеше да накъса всички книги, ако Лучези не ги бе изтръгнал от ръцете й, подпомогнат от Роза, която бе дотичала при гневната врява. С последни сили графинята го заплю в лицето и се строполи на дивана, обхваната от нервен пристъп.
Ала Лучези почти не се смути от животинския изблик на тази жена, принадлежаща към една невежа класа, която сега му вдъхваше отвращение, и той твърдо бе решил да скъса с нея. През последните два часа бе вътрешно съзрял. Обидите дори не го засегнаха, а цялата сцена просто будеше у него кротката тъга, която изпитва ученият пред дълбокото заблуждение. Вече се чувствуваше с извисена душа. Сви рамене, въздъхна и вземайки пакета с книги, тръгна, без да се обърне.
Поведението на благородната графиня разкриваше детинската суетност на прослойката, към която доскоро той принадлежеше, както и ожесточението й да се противопоставя на всяка способност за мислене. Младият мъж потръпна, спомняйки си с горчивина как до вчера самият той участвуваше в глупавите и кощунствени шеги, с които другарите му обругаваха новите научни теории. Не проумяваше, че е могъл да се държи толкова недостойно. Но всяко откровение води до отхвърлянето на предишните състояния на духа и запазва от тях само неясен и отблъскващ спомен.
Прибра се вкъщи, изгарящ от нетърпение да се заеме с новото дело. Ала още същата вечер трябваше да понесе нова проява на ненавист, предизвикана от E=mc² — формулата, която пламенната му природа виждаше в мечтите си като непресъхващ извор на справедливост и щастие, на дръзки и благородни начинания, осъществявани в един пречистен от науката свят, към който той неудържимо се стремеше.