Моето сърце, в което гори лятото ми — краткото, жаркото, горестното, свръхблаженото: как жадува моето лято-сърце за твоята прохлада!
Отмина колебливата печал на моята пролет! Отмина яростната злоба на снежните парцали през юни! Лятото станах аз изцяло и знойно лятно пладне.
Знойно лято във висините със студени извори и блажена тишина: о, елате, приятели мои, за да стане тишината още по-блажена!
Защото това е наша висина и наша родина, в стръмна и недостъпна висина за нечистите живеем ние тук.
Хвърлете само своя чист взор в кладенеца на моята радост, о, приятели мои! Нима ще помъти той неговото чисто огледало! В отговор той ще ви се усмихне със своята чистота.
Върху дървото на бъдещето вием ние нашето гнездо; орли ще носят на нас, самотниците, храна в своите клюнове!
Наистина не храна, с която и нечистите могат да се хранят заедно с нас! Като огън би им се сторила тя и биха изгорили с нея устата си!
Истина ви казвам, тук ние не предлагаме подслон на нечисти люде. За техните тела и духове нашето царство би било ледена пещера!
И като буйни ветрове ще живеем ние над тях, съседи на орлите, съседи на вечните снегове, съседи на слънцето: така живеят буйните ветрове. И като буен вятър един ден ще профуча аз между тях и със своя дух ще задуша диханието на техния дух: така го изисква моето бъдеще.
Наистина буен вятър е Заратустра за всички в низините: и ето какъв съвет дава той на враговете си и на всички, които плюят и храчат:
Пазете се, не плюйте срещу вятъра! /„Тъй рече Заратустра“, II част, За сбирщината. Превод Жана Николова-Гълъбова./
Защо съм толкова умен
(1)
Защо знам нещо повече? Защо изобщо съм толкова умен? Никога не съм се замислял върху въпроси, които не съдържат нищо в себе си — не съм се прахосвал. Например същинските религиозни затруднения са ми практически непознати. Това, доколко съм „грешен“, ми се е изплъзнало напълно. В този смисъл изобщо ми липсват критерии за угризения на съвестта — онова, което чувам за тях, ме убеждава, че те не заслужават внимание. Не бих искал да изоставя нещо е последствие — бих предпочел предварително да избягна лошите последствия. При един неуспешен край човек губи представа за онова, което е извършил: за мен угризенията означават нещо като „зъл поглед“. Стореното напусто и особено ако е сторено така с цел да запази честта си, защото е напусто — това е вече част от моя морал. „Бог“, „безсмъртие на душата“, „спасение“, „отвъдно“ — все големи понятия, за които не бих пожертвал времето си още от дете — може би в това отношение никога не съм бил достатъчно дете? Не познавам атеизма нито като резултат, нито като постижение — приемам го инстинктивно. Аз съм прекалено любопитен,
задавам безкрайно много въпроси, за да се задоволя с груб и повърхностен отговор. А пък понятието „бог“ е точно груб отговор — антиделикатес за нас, мислещите — в основата си просто една груба забрана, отправена към нас: не трябва да мислите!… По съвсем друг начин ме вълнува въпросът за лекуването, за „спасението“ на човечеството: въпросът за изхранването. Казано най-просто: как трябва да се храниш точно ти, за да достигнеш максимума на твоята сила, virtu /храброст/ в ренесансов стил, да стигнеш до свободната от морал добродетел? В това отношение моите впечатления са възможно най-лошите — изненадвам се, че този въпрос изобщо не е бил чут досега, че от този толкова дълго трупан опит не са научили все още какво е „разум“. Само съвършената нищожност на нашето немско образование — неговият „идеализъм“ — е някакво обяснение на това, защо към този въпрос съм бил назадничав до святост. Това „образование“, което от самото начало ни принуждава да загубим реалността от погледа си, преследвайки проблематични, т.е. „идеални“ цели — като например „класическото образование“ — сякаш то не е отсъдило предварително, че обединява „класическо“ и „немско“ в едно понятие. Нещо повече — това има и смешна страна — представяте ли си един класически образован лайпцигчанин! — В този смисъл, чак до най-зрелите си години, съм се хранил лошо — в морален смисъл „безлично“, „несамостоятелно“, „алтруистично“ — ей така, за здравето на готвача и останалите християни. Например с помощта на лайпцигската кухня, едновременно с първото ми изследване на Шопенхауер (1865), аз съзнателно отрекох собствената си „воля за живот“. От подобно системно недохранване можех да си разваля стомаха, но при такава кухня това не ме безпокоеше особено. (Казват, че 1866 година е довела да известен поврат в това отношение.) Но ако изобщо става въпрос за немската кухня — толкова много неща й тежат на съвестта! Супата преди основното ядене (още във венецианските книги от 16. век определено, като alla tedescka /по немски/), изварените меса и приготвените с брашно зеленчуци — това е просто израждане в храненето… И ако прибавим към това и животинската склонност на старите (пък и не само на старите) германци към досипването и доливането, ще получим най-ясната представа за произхода на немския дух — от угнетената храносмилателна система… Наистина немският дух е същинско смущение в храносмилането — в резултат той не може да доведе нищо до успешен край. Но и английската диета, която в сравнение с немската, даже с френската, е един вид „връщане към природата“, по-точно към канибализма — тя е дълбоко противна на моя инстинкт — струва ми се, това е причината за „английската походка“ на този дух — походката на англичанка… /в смисъл на груба, тежка, неелегантна./ — Най-добрата кухня е пиемонтската… — Алкохолът ми е противен и не ми понася — чаша вино или бира е достатъчна, за да ми отрови деня — антиподите ми обитават Мюнхен. Въпреки че разбрах това малко късно, аз го преживях още като дете. Тогава мислех, че пиенето и пушенето са първоначално просто част от изявата на младите хора, а едва по-късно се превръщат в навик. Вероятно за тази мека присъда ми е помогнало и наумбургското вино. За да мисля, че виното развеселява, би трябвало да съм християнин — искам да кажа, че би трябвало да вярвам в нещо — което за мен е абсурдно. Достатъчно особен ставам дори и при невинни, силно разредени дози алкохол — но ако стане дума за истинска напитка — тогава съм моряк. В това отношение още от юноша съм много смел и доблестен. Да напиша едно дълго съчинение на латински за една нощ, след това да го препиша, подражавайки с цялата почтеност на перото си на моя кумир Салустий — и накрая да обърна един силен грог — това в ученическите ми години не бе в противоречие с моята физиология — а вярвам, че не е било чуждо и на Салустий… По-късно, към средата на живота си, се отнасях все по-строго към тази „душевна“ напитка: въпреки че съм противник на въздържанието от собствен опит, както Рихард Вагнер, все пак не бих посъветвал една душевно богата натура да употребява алкохол… И водата стига… Предпочитам местата, където има извори — Ница, Торино, Силс. In vino veritas /във виното е истината/ — изглежда, че и тук съм различен от света по отношение на „истината“ — моят дух витае над водата… И още няколко указания от моя морал. Едно обилно ядене се смила по-лесно, отколкото няколко хапки. Първата предпоставка за доброто храносмилане е задействането на целия стомах. Човек трябва да познава големината на стомаха си. По същата причина не са за препоръчване дългото и продължително хранене — това, което наричам „безкрайно жертвоприношение“ — или известно като table d’note /обща трапеза. Никакво междинно хранене, никакво кафе — то прави човека мрачен. Чаят е полезен само сутрин. Не в голямо количество, но силен — човек се чувства зле през целия ден, ако чаят е дори, с една степен по-слаб. Тук, разбира се, мярката е индивидуална. При особено agacant /възбуждащ/ климат чаят сутрин не се препоръчва — по-добре едно гъсто какао. И възможно най-малко да се заседяваме — да не се доверяваме на мисли, които не са породени от свободното движение, от разхода на мускулна енергия. Всичко в тялото и духа зависи от храносмилателната система. Повтарям — за свободния дух уседналостта е истински грях.