(2)
С храненето непосредствено е свързан и въпросът за мястото на живот и климата. Никой не може да си избере множество места за живеене, а за оногова, призван да решава велики задачи, изискващи цялата му сила, изборът е още по-труден. Влиянието на климата върху обмяната на веществата, върху нейното забавяне или ускоряване, е толкова силно, че евентуалната неблагоприятност може не само да отчужди някой от задачата му, но дори и да я предопредели, без сам той да разбере това. При подобен индивид животинската vigor /жизненост/ никога не е толкова силна, че да достигне онази духовна свобода, при която да вземе решението: това мога сам. Някоя стомашна слабост (например чревоугодие, превърнало се в лош навик) е напълно достатъчна, за да доведе един гений до „посредственост“, до „понемчване“; дори само немският климат може успешно да разстрои и силна храносмилателна система. Темпото на веществената обмяна е в пряко отношение с подвижността или ленивостта на духа; самият „дух“ е израз, проява на обмяната. Представете си местата, където е имало и има хора с богата душевност, където вицът, изтънчеността и иронията (а вероятно и гневът) да били част от щастието, където геният е бил просто у дома си — всички тези места притежават великолепен сух въздух. Париж, Прованс, Флоренция, Ерусалим, Атина — тези имена са вече доказателство, че геният
зависи от сухия въздух и чистото небе — т.е. чрез стабилна обмяна на веществата може непрекъснато да попълва запасите си с нови, чудовищни количества сила. Пред очите ми е случаят, при който един значителен и наклонен към свободата дух, се превърна в специалист, залиня и направо се вкисна — и това е само от недостига на инстинктивен усет за избора на подходящ климат. Същото щеше да се получи и при мен, ако болестта ми не бе ме накарала да се замисля над реалността. Днес, когато благодарение на дългогодишни упражнения определям като индикатор метеорологичните и климатични влияния дори и при кратко пътуване — например от Торино до Милано — когато усещам физиологически смяната на въздушната влажност, си мисля с ужас за зловещия факт, че всъщност съм прекарал целия си живот чак до последните, жизненокритични години — все във вредни, направо забранени за мен места. Наумбург, Шулпфорта, изобщо Тюрингия, Лайпциг, Базел, Венеция — все селища и местности, пагубни за моята физиология. Ако за детството и младостта си изобщо нямам приятни спомени, би било глупост да го отдавам на разни т.нар. „морални причини“ — като например неоспоримата липса на импониращо ми общество; защото това ми липсва и днес, без обаче да ми пречи да се чувствам доблестен и смел. По-скоро моята неосведоменост по отношение на физиологията — проклетият „идеализъм“ — е истинската причина за тогавашната ми жизнена съдба — той е излишното и глупавото, от което не се ражда нищо добро. Като следствие за този „идеализъм“ си обяснявам всички свои грешки, всички съществени отклонения от инстинкта, както и оная непретенциозност и „умереност“, попречила на задачата ми — например че станах филолог — защо поне не лекар или друго, което да ми отвори очите? Периодът в Базел бе за мен духовна диета, напълно безсмислено пропиляване на огромна сила без никаква възвръщаемост — тогава дори и не съм се замислял за тази загуба. Отсъствието на всякаква самостоятелност, на инстинктивна самозащита, онова „присядване до всекиго“, липсата на дистанция — това са неща, които никога няма да си простя. Когато вече бях почти „на края“, от това, че бях почти на края, се замислих дълбоко за тази основна неразумност в живота ми — „идеализма“. Едва болестта ми върна разума.